147. Only human...

Аз съм добър, Господи... но... аз съм само човек... грешил съм... много...

А нима това не е най - красивото... да грешиш, да се спъваш и падаш, да вършиш ужасни неща, да си носиш последствията, да си плащаш за уроците на съдбата... Просто да живееш...
Знаеш ли Господи... по - богат съм от теб... Ти никога няма да изживееш мъничък, глупав и прост живот като моя... Никога... зле ли ти е?! Така и трябва...

Беше различна от повечето хора... Казваха и го, както и това, че е странна в очите на другите... Понякога и го казваха с неприятен тон, понякога като комплимет... Понякога дори и казваха, че е уникална... Такава беше наистина, ако го погледнете под ъгъл от... някакви си там градуси... Като малко черно петънце на фона на голямо бяло платно... Но Тя не обичаше да го признава... нито пред себе си, нито пред другите... И беше до голяма степен права да го прави... В крайна сметка и Тя беше просто човек... С нищо кой знае колко по - различна от всички други... Човек! С всичките си недостатъци, грешки, глупави решения, пропуснати шансове и погрешни избори... И на Нея и харесваше да казва, че не е нищо специално... защото и това си бе истина погледнато от друга гледна точка.

Тя е обикновено човече... И аз я харесвам такава... простичка, земна, мъничка, истинска... Объркана, ужасна и отвратителна по някога... Мрънкаща... Държи се зле, крещи, обижда... Върши ужасни неща, наранява...
И да... аз наистина я харесват такава... Защото е истинска...
А ти, Господи... никога няма да си...



Хората не заслужават да ги издигате в култ...
Хората не заслужават да бъдат превръщани в божества...

Все пак те са само хора...
И това е най - очарователното в цялата история...

Синият ми облак е добре... просто добре... простичко е... Ruby...

146. Soul...

Някога ще видя ли света така... както го виждаш ти?!

photo by: kirra-photography

Изгаря ме любопитство... Имам желание да видя света през твоята душа, макар че знам, че това никога няма да се случи. И все пак го искам... Искам да разбера какво чуваш ти когато гледаш изгревите и залезите... Какво виждаш, когато дъждът барабани по прозорците на стаята ти... Какъв е вкуса на морския бриз... И какво е усещането, когато шоколадът се разтапя в устата ти...
Човек ще прочете желанията ми и ще си каже, че едва ли хората приемат по различен начин капките дъжд, падащи върху лицата им, но аз съм сигурна, че всеки един вижда, чува, усеща, вкусва... различно.
Искам само да задоволя любопитството си за един кратък миг и после да се върна в моята душа... Искам да вървя по твоите улици, да гледам твоето небе, да се смея на твоите облаци, да шляпам под твоя дъжд и в твоите локви, да се стича между пръстите ми твоят пясък... и после да се върна в себе си.
Не, не искам да вляза в главата ти, да ограбя света ти... макар че съм сигурна, че звучи точно така. И може би е така... може би съм твърде егоистична в момента, но... грешно ли е, че искам да те опозная като за миг си позволя да чувствам така... както чувстваш ти.
На теб не ти ли е интересно как чувствам аз?! Или може би ти си твърде добър и мил, че някога през ума ти да е минавала мисълта да нахлуеш в моята глава и да гледаш на света през моята душа...

Може би, ако ми разкажеш някой път...
Като Хемингуей...
Може ли?!
Само няколко нахвърляни думички... за твоя свят и за твоите дъги?!
Моля те...

Синьото облаче отчаяно иска да е виолетово и да види как виждат небето оранжевите облаци... Предполагам все искаме онова, което не можем да имаме... Което е твърде... феерично, че да го пречупим през нашите сетива...

145. Eyes wide shut..

И трябваше да затворя очи...
За да видя...

photo by: szej

Най - хубавите неща са невидими за очите... тях човек вижда със сърцето си. Истинските неща, красивите, дори малко странните, онези, които те завъртат на 180 градуса... те са прекалени, за да бъдат възприети само от очите... Те се възприемат с всички ти сетива, с цялото ти същество, с всяка една частица от тялото ти... Тях не можеш да ги прегледаш като списание... не можеш да ги прелистиш и просто да разгледаш цветните картинките... Ако го направиш ще си пропилял момента, ще си използвал красивия си шанс по най - глупавия начин... А не бива. Улови ги... остави ги да те залеят, да те ндишаш под вода... Не се бори с тях, не бягай от тях...
Позволи си усмивки, позволи си цветни дъги, позволи си щастие... позволи си любов...



Не се плаши от несъществуващи прегради...
Посмей да бъдеш щастлива... защото го заслужаваш...
Ще бъда с теб, ще се усмихвам за теб...
А ако се наложи ще ти подавам ръка, когато нещо се обърка...
Знаеш го, нали?!
Затвори очи... и направи онова, което съзнанието ти рисува...
Онова, което ми каза, че искаш да направиш...

Облачето хвърчи насам натам... в последните дни е изключително духовито и забавно... Прихваща го и руска муза... слуша Вчера на Алсу... красиво е...

144. You...

Обичан си...

photo by: thisismetoo

Обичам те...
Мълчание...
Не искам да се омъжа за теб... не искам да живея с теб, дори не знам дали искам да се срещаме... Но те обичам... А знам, че и ти ме обичаш...
Казваш това, за да ме разсееш от факта, че туко - що едва не ме убиха, нали...
Знаеш ли, веднъж за малко щях да умра... И си помислих за хората, за които знача нещо, които ще скърбят за мен... които ме обичат... Ти си обичан...
Мълчание...
Тук е моментът, в който по романтичните филми момчето казва на момичето "И аз те обичам"... или нещо не чак толкова ангажиращо като "Ухаеш прекрасно"...
Ухаеш прекрасно...
Усмивка...



А ти обичан ли си?!
Помисли си добре...
Аз знам, че със сигурност си, дори да не го осъзнаваш...

Моят облак няма да се притеснява поне за едно нещо... Обичан е... Мой е и аз го обичам безумно... Знам, че и той ме обича... Ние сме сиамски близнаци... My love grows deeper...

143. The reason...

Ти си причината...
Ти си този някой, който ме връща обратно...
Който ме кара да се боря, да не се предавам и да продължа...

photo by: thisismetoo

Има красиви дни... невероятни, слънчеви, усмихнати... дни, които не бива да се описват с думи, защото са недостатъчни и посредствени. Само, че аз няма да говоря за тия дни... а ще говоря за това как Тя умееше да се цупи дори, когато слънцето грееше високо, усмивките я заобикаляха и всичко бе просто... OK. Беше такава лигла понякога... като мамино детенце. Мрън за това, мрън за онова... мрън просто ей тъй, от любов за спорта. И не пропусна да се размрънка и днес. Защото все да се чувства малоценна сред всички хора, които правеха нещо полезно, красиво, приятно... забавно. Просто нещо... И взе да се обяснява как тя нищо не може и нищо не умее. Това всъщност и бе редовна тема за оплакване и вместо да вземе да направи нещо по въпроса Тя просто сядаше на улицата и се оплакваше както всеки друг ден.
Но Той не беше съгласен с нея... Той виждаше неща, които Тя не. Защото тя умееше да се критикува твърде добре, за да види че наистина умее някои неща и то така, както никой друг. Като прибавим и силно развитото й самонаказващо се Аз едва ли би могла да забележи, че всъщност хич не бе малоценнен човек...

- Нищо не умея...
- Не говори глупости - прегърна я...
- Вярно е...
- Не спори с мен... тихо. Ти можеш нещо много по - специално. Ти имаш способността да даваш смисъл, знаеш ли... - усмихна се...
- Да давам... смисъл? - погледна го неразбиращо...
- Трудно е да го обясня... но ти просто можеш да даваш смисъл на човек... да продължи. Да бъдеш светлината в тунела му... да бъдеш причината...
- Мога ли?!
- Можеш!
- Това беше най - милото нещо, което някой някога ми е казвал...
- И е истина...

Чуваш ли, облаче... истина е... Може би ти самичък не би повярвал... може би не можеш самичък да се накараш да повярваш, че е така и че умееш... Но Той... Той ме накара да повярвам... значи и ти ще повярваш...