142. Love bug...

Read my VisualDNA™ Get your own VisualDNA™

141. Breathe...

Поеми си дълбоко въздух... под вода...
И пий от цветовете на дъгата...
Тези две неща ти се струват трудни, нали?! Превърни ги в копнеж на сърцето си, бори се докрай и ще успееш...
Ела, ще ти покажа как... И не забравяй да си вземеш сладолед...

photo by: Niktoria

Някога Тя имаше две мечти... Красиви, истински, големи мечти. Старателно изрисувани в съзнанието й, добре съхранявани и доразвивани. Всяка от мечтите си имаше някакво сигурно ядро, но периферията се изменяше, пооправяше и допълваше в зависимост от настроенията й... Да преследва тия мечти, да се протяга към висините и да тича неуморно бе нещото, което я държеше будна... истински жива отвътре. Стремежът към копнежа на сърцето ти било най - красивото нещо, казват някои... Тя не беше сигурна дали са прави, но се стремеше към тези два красиви копнежа на сърцето си с всеки изминал ден, с всяка изтичаща между пръстите й песъчинка от вечността. Не се спираше никога, колкото и изгубена да изглеждаше каузата и колкото и нереални да изглеждаха шансовете един ден да успее да докосне мечтите си дори за миг. Защото, с цялото ми уважение, бляновете й бяха крайно... крайни. Невъзможни... Само че ако искаш нещо истински... ако положиш всички усилия, ако се бориш до края въпреки всичко, което понасяш междувременно... накарая го получаваш. Миг на истинско щастие... различна песъчинка от всички онези... различна. Но само една, която също си заминава във вечността... И после блуждаеш... Успял си, постигнал си своето, взел си го... но... Но си загубил копнежа на сърцето си. Затишие... вече нямаш към какво да се стремиш, вече нямаш за какво да се бориш. Радостта ти е била неземна, когато си хванал своя сапунен мехур, но след това... след това какво. трябва да търсиш нов копнеж?! Да... точно това трябва да направиш. Да намериш новата си цел... За свое улеснение Тя имаше и втора мечта, както споменах още в началото. Друг копнеж... може би дори по - невероятен от първия. Но след като успя да хване първия... тогава защо... защо да не успее да хване и втория. Той вече не изглежда толкова далечен, не е закачен на толкова високо... Защо ли обаче имаше чувството, че няма да успее? Може би да се бе уморила след дългото гонене на първия... Не, не беше. Но я бе страх, че след като хване и този мехур... няма да и останат други. И трябваше да търси нови... Не че се страхуваше от промяната, но... имаше нещо жалко, в това да загубиш целите си, да загубиш пътя си, дори да си стигнал до самия му край. Да, беше славно... но беше и жалко...

Синият ми облак протяга ръце към своя блян... Ей, сладурче... ще те повдигна, за да го стигнеш, ако искаш... Но сигурен ли си, че си готов да го хванеш... Ако нещо не е наред след това...

140. Why...

Чудно й беше...
Защо хората виждат нещо хубаво и масово започват да го използват...
Вместо да измислят нещо хубаво сами... Нещо от себе си...
Може би просто не искаха... а може би просто не можеха...

photo by: sugarfree cherry

Не така... Не че имаше нещо против. Имитациите само я ласкаеха... тъй или иначе те разпространяваха не друго, а именно нейния образ. Правеха я по - известна, по - търсена, по - интересна... по - забележима дори. И най - хубавото от всичко бе това, че колкото и да се стараеха да приличат на нея те оставаха само имитации... парчета хартия излезли изпод принтера. Тя оставаше оригинала... Първата... Истинската. И нито един от всички онези фалшификати не можеше да и стъпи и на малкото пръстче, защото тя бе създадена с чувство, изградена от мечти и сини облаци... А те бяха плод на копирната машина. Жалки нейни дубликати без никаква стойност. Тя беше бисерът във короната пълна с фалшификати... И не само бижутерите забелязваха, че само тя има нужните карати, всички го забелязваха и знаеха, че брилянтите около нея са нищо и никакви стъкълца. Жалко, че самите те не го осъзнаваха...
И както казах, не че тя имаше нещо против имитациите... Но те я правеха някак тъжна. Нима хората около нея бяха пораснали толкова лишени от фантазия, от въображение, че трябваше да имират думите й, почерка й, усмивката й дори... Не разбираше защо те се опитваха да намерят себе си, докато гледаха в нея, докато се правеха на нея... Защо не поглеждаха в себе си, защо не ровеха в своята същност, а ровеха в нейната... Глупаво бе да не слушат себе си, да не слушат сърцето си, а да се опитват да слушат нейното... тъй или иначе те не можеха да хванат нейния ритъм...

Синият ми облак се оглежда да не би някой да го е изимитирал. Слава Богу за сега няма натрапници... И да има те дори не биха могли да са като него. Защото той е мой, уникален...

139. Sugar...

Щеше да е много хубаво, ако хората по - често се замисляха за последствията от действията си... Щеше да е много хубаво...

photo by: monstermagnet

Обичаше шоколада, захарния памук, жилираните мечета, близалките, бонбоните с пълнеж, захарните петлета... Как би могла да не ги обича, всяко дете ги обичаше и хич не го интересуваше колко много му се увреждат зъбките от всичките тия сладки неща. На децата хич не им пука за такива неща... Те не мислят за бъдещото, те мислят за днес. Дори не за днес, дори не за онова, което ще е след пет минути... мислят само за настоящия момент. Когато си малък и светът още не те е взел в суровите си ръце на кукловод, докато пет пари не даваш за нещата, които ще се случат след време, същестува само едно нещо... кратко и ясно... Сега! Тропават с краче, искат си шоколада Сега и на момента пък за кариесите ще се мисли утре на зъболекарския стол, защото Сега това утре изглежда така далечно.
Тя беше същата... като малко дете, което иска всичко на момента и което не мисли за последствията от действията си. Че защо да мисли за тях... какво толкова лошо може да стане?! Тя беше само на 17... животът беше пред нея, живот с принцеси, феи и Пепеляшки... Както и пукаше какво ще стане утре, след пет месеца или година. За Нея бе важно да се живее за мига без да я интересуват последствията от всичкото това ядене на шоколад. Щеше да ги мисли, когато се проявят.
Докато не се появи Някой... Някой я дръпна на земята, Тя се удари и му се нацупи, а после налапа голямо блокче шоколад, сладкото я успокояваше. После взе да му мрънка и да му се обяснява как си е нейна работа какво ще прави... "Аз съм на 17, няма да умра утре, животът е пред мен" рече Тя. "Добре дошла в Големия свят, глупаче. Нека те открехна по въпроса... всеки ден умират седемнадесет годишни, всеки ден умират деца. Направо се чудя как си оцеляла толкова дълго време, живеейки така. Късметлийка си, че си успяла... повечето не успяват. Стъпи на земята и не яж толкова захарни петлета, някой ден късметът ти ще изчезне и ще се наложи да седнеш на зъболекарския стол, а уверявам те, там не е приятно. Не можеш вечно да разчиташ на Нищото. Не казвам да не ядеш повече сладки неща, казвам да започнеш да мислиш!" каза Някой и се усмихна, а Тя погледна шоколада в ръцете си. Когато вдигна поглед Някой беше изчезнал... във въздуха имаше само аромат на канела.
На следващия ден изхвърли почти всичкия шоколад... всички бонбони и лакрицови пръчки. Остави си само няколко блокчета, които да ползва, когато и стане прекално горчиво. Купи си четка за зъби... И започна да мисли повече за своето Утре...

Синият ми облак се тъпче със захарен памук... отново... Бузите му са целите в захар... Мой малък симпатяго, ще те заведа на профилактичен преглед скоро... Well, Well...

138. I saw...

Видях и цветното... и черно - бялото...
Видях грозното и красивото...
Видях всичко...
Видях теб...
И все още не съм наясно какво точно да мисля...
Може би защото си прав... че си като мен...
А аз най - трудно вадя изводи... за мен самата...

photo by: FurtiveLungs

Във всички приказки имаше по един персонаж, който винаги много приличаше на онзи, светлия, важния... Но този персонаж винаги оставаше в сянката на главния герой, макар че бе също толкова красив, умен и добър... Просто така са създадени приказките, не би могло да съществуват много главни герои в тях... Точно такъв второстепенен персонаж имаше и в Нейната приказка. Е, Тя още не бе сигурна дали той е точно като нея, но поне беше разбрала, че имат доста прилики. Може би и затова, когато един ден той я попита какво е нейното мнение за него Тя не можa да отговори. Че какво мнение би могъл да имаш за огледалния си образ... мнение равно на това, което имаш за себе си, предполагам. А тъй като на Нея и беше трудно да говори за себе си, да описва характера си и да изброява предимствата си и недостатъците си, Тя не можа да отговори на зададения въпрос. Измънка няколко прости думички, както се казваше колкото да отбие номера, защото наистина не можеше да му обясни... да му покаже себе си.

И не искам вече да поглеждаш назад...
Виждам започнал си да правиш нещо, което правих Аз наскоро...
На чисто и ново...
Смени всичко...
Усмивката промени... Нека е онази по - искрената... Ако ще се усмихвай по - рядко, но нека е истински... Една истинска струва повече от милярд фалшиви... Не се крий, не слагай маски... Вярно, полезно е, не го отричам... Но бъди истински колкото можеш по - често...

Синият ми облак ти подава ръка... Не е хубаво да си сам при преходи... И колкото и рядко да си пишем и колкото и да не ми е ясно какво мисля за теб все още... Съм тук... За теб... Right Here...