137. Пропилени дни...

Нима аз мога да кажа какво е любовта?! Нима Вие можете да дадете дефиниция за нея?! Човечество винаги се е чудело... защо ние и защо точно днес ще успеем да обясним?!
Всъщност знаете ли... Можем... Не да дадем точно определение и не че можем да опишем изцяло чувствата и мислите си по въпроса, но знаем какво е любовта... Всеки, който я е изпитал знае какво е сърцето да "танцува"...
Как я разбирам Аз ли?! И как разбирам чувството...

Добре, ще се опитам да обясня...
Като Хемингуей...
*смигва*
И мисля, че на един човек ще му е особено интересно или поне забавно и приятно да прочете точно това... хм... описание...
*хайде сега спри да се усмихваш и чети и ако четеш бавно и си представяш всичко... ще ме разбереш*

photo by: promis

Върви срещу теб... небрежно, с ръце в джобовете... с лице огряно от усмивка, събрала всички цветни дъги... Отначало дори не подозираш... но изведнъж... Ще ти се да тичаш към нея... но някак те е страх... дали няма да се разочароваш... или тя от теб... Сега вече ти идва да побегнеш... в другата посока, надалеч, бързо! Само, че си вцепенен... очарован и заинтригуван... И изведнъж започваш да се чувстваш... като нощна пеперуда... онази, която се страхува, че ще изгори... че ще изгори, ако приближи пламъка прекалено... и все пак неустоимо я привличат... светлината и топлината, която излъчва... Има нещо опасно... и нещо страшно... И докато си се чудил... дали да бягаш или не... дали да целунеш пламъка или да се отдръпнеш... тя вече се е приближила до теб... прекалено... Влязла е под кожата ти, в сърцето ти... влязла е в теб... Изведнъж отваряш очи... и устните и са на милиметри от твоите... Докосвате, усещаш дъха й, чуваш гласа й...

Солено море, окосена трева, разтопен восък, китари...
Канела, кадифе, пиано, розови листенца, дъжд...
Шоколад, портокали, цигулка, дъга...
И след дъгата още дъжд... Ванилия, шампанско...

Всичко слято... Запълващо сетивата... Главата ти се замайва от емоцията... причернява ти... сърцето "танцува"... Не ти стига въздух и искаш да дишаш... И боли, безумно боли... когато те остави да си поемеш дъх... Хем си бил пренаситен... Хем си поискал миг спокойствие... Ето, получил си го! Но те боли... И искаш пак да си замаян и пак да нямаш кислород... И това ще стане... Сега нека малко те боли... Защото истинското очарование... то се крие в онова, което имаш за миг... в онези неща, необятни като окена... но кислородът ти стига да видиш само малко от него... Ако си късметлия... Ако за нея ти носиш името "любов"... То тя ще се върне... И пак ще и дадеш дъха си, защото за нея би дал всичко... Но и тя ще ти даде своя...

И е объркващо...
И е малко смешно..
И е красиво...
И си щастлив...

***

Авеню...
Пропилени дни...

*Караш ме да изтръпна...
А защо, защо го правиш...
Не че не ми харесва... Харесва ми...
Нощна пеперуда...*

Разказваш своите мечти
говориш само ти, а аз мълча
загубен в мрака.
Да бъда с тебе, искаш ти,
но знаеш ли дали ще мога аз
да се завърна.

Отвеждат ни мечтите ти
далеч, далеч от тук
къде съм аз дори не знаеш.
Не виждаш сякаш как аз
съм тук, но не съм
как тръгвам сам, а ти говориш
с мярка.

Някъде вали само спомени
ние с теб вървим.
Някъде боли, тайно с теб виним,
пропилени дни.

Денят дошъл е, но без знак
във стаята сама говориш ти,
но мен ме няма.
Във моя собствен свят сега,
във моите мечти къде си ти, дали
ще си до мен?
Но в мрака...

Синият ми облак блуждае... толкова се е отнесъл в някаква красива приказка, че не мога да го сваля на земята... Май е влюбен да знаете... Виждам в очите му онзи поглед, на устните му онази усмивка... Авеню...

136. But I can't...

"Неуспехът е въпрос на психическа нагласа"...

Чудно й беше как ще полетиш, ако постоянно повтаряш "Не, не мога"? Как ще откъснеш крака от земята, ако не вярваш, че можеш? Как ще докоснеш облаците, ако все си мислиш, че е невъзможно?
Ехо?! Имай смелост и отвори вратата със синия облак... Имаш ли смелост?! Имаш?! Чудесно... Добре дошъл в Нейния свят... Там няма невъзможни неща. Там стаите са кръгли, има розови подскачащи слончета, а небето се оцветява както ти е удобно. Там дъгата описва зиг - заг, водата тече нагоре, дъжда винаги е топъл, а ако пожелаеш огънят танцува. Там облаците винаги рисуват интересни цветни картини или изписват името ти... И общо взето положението с гравитацията стои по доста интересен начин... все ще видиш нещо хвърчащо, което по принцип не би трябвало да хвърчи. Там се случва всичко, което поискаш стига да вярваш в него...
Виждаш ли, много е важно да вярваш в себе си, във възможностите и силите си, да вярваш, че можеш да промениш нещата, че си Някой... Светът и животът са твоята детска площадка. Сам избери тебеширите, цветовете и започвай да рисуваш, да създаваш и да живееш така както пожелаеш. И недей да се затваряш в установени квадрати, правоъгълници и триъгълници. Има много други и по - интересни форми, че да рисуваш неща, които са изрисувани от някой скучен, който е можел да чертае само прави линии. Никой не може да те спре, разбираш ли?! Нарисувай квадрат с криви линии и пет ъгъла! И ако случайно завали и се изтрие нарисуваното това не значи, че си победен и всичко е безвъзвратно загубено. Където е имало живот и след хиляда бетствия пак ще има... пак всичко ще се възроди. Въпроса е да вярваш, че можеш... Можеш всичко. Можеш да твориш, можеш да поправяш... Можеш да успееш. Защото тръгнеш ли с нагласата, че няма да успееш... е, тогава по - добре не опитвай, драги мой.
Сега имаш време... повърти се малко в нейния свят с неограничени възможности, където се случва всичко, което измечтаеш и съм сигурна, че ще си повярваш и ще отвориш цветната кутия с усмивки и блянове, която пазиш заключена в съзнанието си...

И защо питаш как е успяла да създаде такъв свят, където всичко е възможно?!
Добре... ще ти кажа една тайна... Не го е създала Тя... създаде го ти в ума си, защото повярва, че всичко е възможно и че този свят наистина съществува... Защото повярвя в себе си и в мечтите си, във възможностите си...

Със синия ми облак от парфюм май ще идем да поучим малко... Знаем, че можем, но също така знаем, че безбожно ни мързи... Ама ще се справим. Винаги се справяме...

135. Why people forget...

"Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти. Защото хората забравят."
Джесика – 8 години.

~~~

"И аз съм сигурен, че те те обичат много и ти го доказват всеки ден."
Иван - 17 години.

Цял ден стоеше с молив в ръка и драскаше в скицника си. Не че се получаваше нещо особено красиво или изключително, о Тя не намираше дори капчица талант в рисунките си, но и беше приятно да създава свои светове, да очертава характера на героите си само по чертите на лицата им. Едни изглеждаха жестоки, други мили, трети просто отегчени... Една чертица и всичко се променяше. Изненадата се превъщаше в уплаха, искрената усмивката в злобна и иронична. Харесваше и да си играе с тия емоции върху скиците си... И после ги забравяше. Прибираше ги в скицника, а него захвърляше в мрачните дебри на забравата. Новите й светове и приятели се помнеха само за мига, в който ги създаваше... само за следобеда. Понякога ги разглеждаше след време... и се чудеше, защо ги е забравила. И защо те забравиха за нея. Защо не избягаха от страниците, защо не посетиха сънищата й или не я замеряха с някой нов къс вдъхновение, че тя да ги погледне пак и да им нарисува още приятели.
А през тоя един следобед, в който ги нарисува Тя наистина ги обичаше... обичаше ги и след това... всъщност винаги ги бе обичала, но им го показваше само щом си спомнеше за тях... Но защо въобще трябваше да забравя?! Защо не им го напомняше всеки ден, защо те не и го напомняха всеки ден?!

Защо хората забравят... Защо хората преживяват нещо изключително заедно, а после света ги разделя и те забравят...

Аз и синият ми облак сме забравяли много хора... те също са забравяли за нас. Но понякога, някак си в ума ни изплуват спомените от прекрасните следобеди и вечери... И се чудим защо не сме си напомняли тия дни и тая обич всеки ден, защо сме позволили да се забравим... А може би така е трябвало... може би е по - добре така. Може би сме преживели какво е трябвало, почувствали сме какво е било нужно... и сме продължили нататък към следващите хора и събития, които ще си позволим да забравим... и за които някога, някак си ще си спомним... и пак ще се питаме...

P.S.: Само че сега... познавам хората, за които ще се боря докрай със Забравата... които не искам дори за миг да забравям. И на които всеки ден ще казвам, че ги обичам... за да не забравят и те...

134. Heaven's not enough...

Не ми стигна, вярваш ли ми?!
Всички тия часове... не ми стигнаха...
Но може би не трябва да ставам егоистична и да искам прекалено много...

photo by: smallstranger

Някои хора са късметлии. Някои виждат усмивката ти всеки ден, някои те прегръщат всеки ден, някои... щастливци. И Тя искрено им завиждаше... макар че те виждаше само за втори път, тя наистина им завиждаше. Не мислеше, че е честно, не мислише, че е правилно... и Тя искаше да вижда усмивката ти всеки ден... и Тя искаше да се радва на слънцето в очите ти, на музиката в душата ти, на песента на устните ти... Не, не беше честно и Тя сърдито тропаше с краче. Нея жестоко я глождеше мисълта, че си толкова далеч от нея, че си толкова далеч от очите й... И после и хрумна, че ако ти беше тук, по наблизо... под носа й... тогава може би дори по жестоката ирония на съдбата бихте могли да сте се разминали и да не се познавате дори. И тихичко изрече едно "Благодаря"... Благодареше на съвпаденията, благодареше на нещата, които Ви свързаха. Дори благодареше на това, че ако не се бяхте скарали още от начало сигурно нищо нямаше да е същото...

Казват, че най - големите приятелства се започват със скандали...

Благодаря ти, Злати... за чудесния ден, за чудесните емоции, за чудесния ти смях, за чудесното ти присъствие... Надявам се скоро пак да видя, пак да те прегърна и пак да видя как се усмихваш, защото ако не съм ти казвала... имаш най - очарователната усмивка от всичките ми приятелки. Опитвам се да си представя какво ли би било да мога да те виждам всяка седмица... да мога да ти се радвам, да излизаме навън, да снимаме заедно, да си пеем нещо или да Ви чуя как свирите с Радо... Сигурно ще си е направо неземно... Но каквото стане... Аз съм благодарна дори на това, че познавам някой... като теб.
А и да ти кажа само, че ти стискам палци за изпита утре... Ти можеш и ще се справиш... Аз вярвам в това... Със синият ми облак слушаме VAST - Desert Garden... Защото е само твоя!

VAST - Desert Garden...

Do you feel like I do
Tired of everything?
Can you feel what I can
Almost everything?

I wanna leave today
The sky is big and my life is small
I wanna leave with you
So we can build a perfect garden

The stars are far away
I can see them with my eyes
I watch them fade away
Like the moments of my life

I wanna leave today
The sky is big and my life is small
I wanna leave with you
So we can build a desert garden

The stars are far away
I can see them with my eyes
We watch them fade away
Like the moments of my life

Strange how the houses look
Exactly all the same
And you're just a slave like me
At least I know it's true

I wanna leave today
The sky is big and my life is small
I wanna leave with you
So we can build a desert garden

The stars are far away
I can see them in my eyes
We watch them fade away
Like the moments of my life...

P.S.: И да знаеш, че си гледах речника преди малко... отворих на "О" и погледнах за думата "обикновена" и знаеш ли какво пишеше срещу нея?! "С тази дума бихте могли да опишете всеки друг, но не и Злати... защото обикновените хора не могат да летят... а тя умее..."

133. It's a...

"Някога да си допускал... че на този свят не съществуваш единствено ти... и че Вселената не се върти около твоето "божествено" Аз...
Някога да си допускал... че може би не всички изгаряме от любов по твоята "уникална и красива" същност...
Някога да си допускал... че те мразим?!
Някога да си допускал... че понякога твоите проблеми са по - маловажни...
Някога да си допускал... че и нас ни боли?!
Някога да си допускал... че не искаме да се връщаш в живота ни?!

Пуснахме те... по - скоро те изгонихме... и така ни беше по - добре...
Защо сега се връщаш?! Защо против нашата воля... Защо искаш да дойдеш пак тук, където не си поканен, където не си желан, където носиш само болка и разруха... Що за човек се връща там, където никой не го иска и където всички са по - добре без него?! Приеми го... така ни е добре - без теб, без присъствието ти, без думите ти, без усмивката ти, без очите ти... Да, понякога може би ни липсва красивото... онова, което някога беше чисто, нежно, скрито от всички лоши погледи... но след всичко нима мислиш, че нещата могат да бъдат по старому?! Нима мислиш, че можем да те приемем с отворени обятия, нима мислиш, че можем да превъртим лентата, да изтрием всички злини и да си представим, че всичко е и е било наред?! Нима мислиш, че е толкова лесно?!
Ние дори не искаме да ти даваме шанс да опитваш да ни покажеш, че си различен, променен... Опари ни първия път... Раната още я има, още е отворена, още ни боли. Сигурно те гони съвестта... но моля те... за нас и за теб е по - добре да стоиш на страна. Не се опитвай да изкупваш минали грешки, не се опитвай да премахнеш болката... не можеш! А и ние не искаме! Просто стой далеч от нас, не ни напомняй дори, че съществуваш... спомените носят достатъчно болка, че да ровиш и ти.
Моля те... умолявам те... на коленете, както не съм молила никой до сега...
Не се връщай в живота ни, болиш ни...
Разбираш ли?!"

Това написа Тя в писмото си... и го подаде на синия облак, който знаеше, че то не трябва да достига до човека, за който бе адресирано... То беше просто писмо, в което имаше нужда да излее чувството, което внезапно я връхлетя...
Но облакът ми и аз знаехме, че може би е хубаво... някой друг да го прочете... и да разбере... че някои неща е по - добре да си останат в миналото... Don't think of yesterday... It's here and now... New day...