132. Meet me...

Meet me at midnight...
Неочаквано беше...
Но със сигурност си доказахме...
...че понякога хората правят лошо първо впечатление на базата на чужди думи...
...но второто впечатление, онова, което се изгради след като си поговорихме лично... си го бива...

Хората се влият от чуждите приказки... те нерядко вярват на думи казани от някой си, който ги е чул от еди - кой - си, който от своя страна е бил докопал някакъв ненадежден източник. Тя се чудеше, защо на всички им се харесва да са Масови слушатели и след като са чули нещо да го предават още по изкилифирчено на следващите слушатели. Защо никой не отива при извора на цялата история и не черпи истината от там, а предпочита да я чуе смляна и забъркана със сметна и окрасена с цветни шоколадови пръчици, които в по - голямата си част са пълна глупост?! Може би защото измислицата и лъжата са по - интересни и забавни от истината. Защото тя - истината се казва и доказва за няколко минути, докато фантазиите могат да се разтягат с часове... пък на хората им харесва да слушат. А колко измислици се говореха за Нея, за Бога. И Тя ги научаваше толкова изненадващо и всеки път биваше толкова потресена, объркана и огорчена, че някой може да говори такива небивалици... и че някой, който ги е чул е повярвал. Може би след всичкото това време Тя трябваше да е навикнала на хорската глупост, но не би... не беше и всеки път я болеше като слушаше какви мълви се носят сред тълпата. И се ядосваше, и плачеше, и се мъчеше да обясни... и всички се правеха, че я разбират и все пак продължаваха да харесват повече измислиците.
И Той... Той дълго време беше един от тия, които само слушаха, вадеха си изводи били те погрешни или верни и не искаше да има нищо общо с нея. А може би е искал... просто го достраша и така и не се осмели да чуе истината от извора... До онази вечер... когато му се прииска да я опознае извън глупостите, които обществото говореше за нея. И направи малък жест за Нея, който жестоко я обърка... и поласка. И след това последваха няколко дни тишина между тях... Тя мислеше, а може би и Той...
И една вечер... се срещнаха...
И поговориха...
И си обещаха... че отсега нататък ще е така - никакви чужди приказки... само Те...

Meet me at midnight...

Синият ми облак те прегръща, Пит...
Подарявам ти тая приказка, защото си Ти...
И следващата песен, която искам да си пуснеш заради мен, нека бъде Afraid на Nelly Furtado... чуй текста, Пит...

131. Trouble...

Trouble is my middle name...
Истината е...
...че само аз умея така...
И най - хубавото е...
...че ми отива безумно много...
...

...една далечна страна... мъничка, приказна... точно, като онези кралства от приказките. В тази мъничка и кокетна страна си живееше Тя... Принцесата?! Пепляшка?! Снежанка?! Не... просто Тя... Тя нямаше име и нямаше конкретно описание. Никой не знаеше как обича да сплита косата си, какви са на цвят очите й, как ухае кожата й, какъв е вкуса на устните й или дори какви дрехи обича да носи. Никой не знаеше кои са любимите й цветя, коя част от денонощието обича най - много, какво прави в безсънните си нощи и какво вижда, когато поглежда към звездното небе. Причините за това незнание бяха няколко, но конкретно се очертаваха две... Първо - и Тя самата не знаеше и Второ - всички тия обяснения само биха донатежатели на и без това прекалено обърканата и завързана приказка, в която Тя живееше. А в тая приказка имаше родители, които си мъмрят децата, няколко зли вещици с червени обувки на висок ток, черни магьосници, дракони и храбри рицари, които ги убиваха, добри феи, сирени, принцеси, гадателка, принц, еднорог, черно пухкаво кученце и няколко бели мишки с рубинено - червени очи.
Е, с толкова много герои (а аз дори не съм изброила и половината от тях) и сами се досещате, че приказката беше голяма каша, с дълго и объркано заглавие, което ако човек опиташе да изрече оплиташе езика си поне пет пъти. Тъй или иначе Тя успяваше да живее в тази живописна бъркотия, стараеше се да е наясно със себе си и да е в течение с всички новини. Сами разбирате, че една пълна хармония би била абсурдна, затова това дори не се опитвайте да си я представяте...
За да Ви докажа, че хармония не би могла да съществува само ще Ви подхвърля, че една от феите някога бе влюбена в принца и те уж бяха щастливи, но пък той взе че се влюби една от принцесите, която сега е нещастна, защото успя да го загуби, заради глупостта си и типичната женска суета и ревност... Поради различни стечения на обстоятелствата пък, същия този принц се скара с най - храбрия рицар в кралството и престана да търси съвети при гадателката, която от своя страна започна да вижда само черно бъдеще за всички в кристалното си кълбо. През това време Тя също не си губеше времето... о, Тя се бе оплела още повече, защото бе влюбена във нашия принц, който предпочиташе да е самичък в момента. Добре че се появи последният еднорог, че да я спаси, в деня, в който бе решила да се откаже от всичко и всички... (тук е момента да вметна, че и самият еднорог го гонеха купчина тревоги и объркани приказки). Добре де, обаче не би могло да бъде по - просто и затова Тя с дни си мислеше, че се влюбва и в други герои от приказката ни, а две от вещиците потропаха с червените си токове и я засипаха с проклятия, от които тя едва избяга...
И това, което Ви споделям сега е една съвсем мъничка част от целия възел в историята, която бих могла да Ви разказвам с дни и седмици, и дори месеци.

Сега като си седим и си мислим с облака ми, за всичко, което Аз казах до тук, с него стигаме до конкретния извод, че тая приказка нямаше начало, защото не започнах с "Имало едно време", а края още не е известен никому...
Може би само исках да Ви кажа, че Тя и до днес Успява(!), колкото и да е объркан света й... че Тя има много верни приятели в лицата на феи, рицари, принцеси, една гадателка, един принц и последният еднорог... че Тя е една голяма Пакост... че истинският ми живот е приказката, в която Тя се бори. И че явно реалността е по - объркана, завъртяна и интересна от всички приказки, които могат да бъдат разказани... Обаче си е нашата реалност, приятели мои... Всички сме в кюпа заедно... докрай... Интересно ми е само какъв ще е края... Докато възела се поразплете и докато нещата се изяснят... Trouble is my middle name... или Hooverphonic - Mad About You...

130. Spring...

"Не си заслужава да плачеш и да гониш призраци в утрото на своята пролет, кицуне."
Така ми каза едно малко момче...
Римидалв...

photo by: floydianwaves

Имало едно време...
Всъщност имало е и сега има...
Едно малко момче... което заминало далеч на Запад със семейството си... По стечение на обстоятелствата, а може би и от любов към родината си, това малко момче продължи да поддържа връзка с хора от родната си страна. Един ден точно то се запозна с едно малко момиче от въпросната страна... от нашата си България. Въпросното малко момиче беше едно от ония момичета, които хората наричаха "едно от всички"... малко, невзрачно и доста съсипано момиченце, което обичаше да удря и да наранява от страх да не го ударят и наранят първо него. Та това момиченце отдавна беше забелязало нашето малко момче, което пишеше по разни места в голямото виртуално пространство. И както споменах малкото момче просто реши да й напише няколко реда, чието решение доведе до редица разговори, в които двамата се мъчеха да се опознаят, а може би се объркаваха и преоткриваха. Тъй или иначе, нашето глупаво малко момиченце направи онова, в което я биваше най - много... Нарани малкият ни герой от страх, че той ще нарани нея, избяга и не го потърси със седмици. А той и пишеше, пишеше дори доста по - редовно отколкото тя бе очаквала... само че тя не му отговори нито веднъж. И както всеки би се досетил едни ден малкият ни герой се отказа...
Минаха месеци... И малкото момиченце, което вече не бе чак толкова малко и бе доста по - различно и променено от това, което беше преди реши да потърси отново въпросното пораснало момченце. Речено - сторено... Естествено новото начало бе още по - трудно от самото начало... Следваха дълги извинения, но малкото момченце не й прости, скараха се и пак се загубиха...
Минаха още месеци, нашето момиче събра смелост за втори път и изпрати няколко думички до въпросното момче без да очаква отговор (добре де, и ние и тя знаем, че тайничко се надяваше той да и пише). И той й писа... Първите дни беше трудно, някак сложно и мъчно, но всичко се изясни и подреди... И прекарваха по цели часове залепени за малките си компютри в малките си стаи и се опознаваха отново, и се смееха...
"Я ти се усмихна... и това предизвика земетресение в Централна Аляска!"

Тъжната истина е, че двамата сега пак си мълчат...
Не че се скараха... просто се отчуждиха... просто си мълчат...

Аз и до днес не успях да опозная това малко момче... Знам само, че цял живот ще му бъда безкрайно благодарна за думите, които ми е казал, за нещата, които ми е показал и за усмивките, които ми е подарил... И аз и синият ми облак се надяваме някой ден пак да го потърсим и той пак да ни отвърне... Дотогава ще слушаме една от песничките, които той ни показа... Nancy Sinatra - Bang Bang...

129. Remember...

И ми зададоха въпрос...
"Ако трябва да си избереш един спомен, който да запазиш като знаеш, че всички останали ще се изтрият, кой спомен ще си избереш? Разкажи ми за него."

Имало едно време...

Един асансьор...
Всъщност той не бeше никак по - различен, по - специален или по - интересен от другите асансьори. Главната му работа се състоеше в това да угажда на всички качващи се в него малки човечета и да ги развежда по етажите. Досадна работа, но негова си работа. Все пак как би могъл да избяга, да се скрие или да спре да я върши?! Е да, понякога, когато се разболяваше или беше в изключително лошо настроение си избираше някои етажи и засядаше между тях, но все се появяваше някой, който да му разбърника частите и да го накара пак да си върши съвестно работата... И така ден след ден... неблагодарна асансьорска работа... Но той я вършеше...
Истината е, че един от всички тия така нижещи се дни... точно той се оказа подходящият асансьор в подходящия хотел и в подходящото време... Защото двете човечета, които се качиха в него, всъщност можеха да се качат и в другия асансьор, но не стана така, защото точно тогава той се беше качил някъде по горните етажи и угаждаше на други човечета... Тъй или иначе нашите две малки и усмихнати човечета се качиха именно в нашия отегчен от работата си асансьор... В началото той не им обърна никакво внимание... о, те бяха просто поредните пълни с прищевки егоистични човечета, които щяха да се качат в него, да си поискат определен етаж, да слязат на него и просто да го изоставят след като са го използвали... Привлякоха му вниманието с това, че той ги качи до избрания етаж, но те не слязоха на него, а се застояха вътре... а след това си избраха друг етаж и започнаха да разговарят... Малък и мъчен разговор, който събуди интереса му още повече. Говореха си с недомлъвки и избягваха да се гледат в очите... Стигнаха до следващия избран етаж, но пак не слязоха и избраха още един. И странно защо, но асансьорът не се изнерви от това, а с готовност ги качи и до там. Нещо в тези малки човечета го бе накарало да се усмихне и да поиска да знае какво ще се случи нататък... Разведе ги още около три пъти спрямо бутоните, които те натискаха... И започна да се надява и двете да се осмелят и да извършат онова нещо, за което така прикрито говореха, но което така ясно се четеше в очите им... О, то не беше онова, което сигурно си мислите, като четете тези редове... О, нашите човечета точно в този момент бяха така срамежливи и объркани, че едва намираха думи и едва - едва посмяваха да се погледнат в очите... И после едното човече, онова, което се усмихна така потайно, че съвсем обърка другото човече, направи една крачка, приближи се и съвсем неочаквано се осмели... И му отвърнаха... А колко сладко му се стори всичко това на асансьора и как искрено се усмихна, когато видя как устните им се сляха и като видя как се усмихнаха и двете след като успяха да се откъснат едно от друго... Остави ги на етажа им и те весело изхвърчаха навън.
На следващия ден същите те отново се качиха в него... Бяха взели багажа си и на него му стана ясно, че сигурно скоро (а може би никога) нямаше да се върнат...
Само че той не знаеше едно нещо...
А то беше именно това, че едното човече, онова по - обърканото, имаше намерение да се върне пак... Може би не за същото нещо, но имаше намерение да се върне... И по - специалното нещо, което нашият асансьор не знаеше, бе че както той помнеше за тези две човечета с умиление, така и това човече (а може би и другото) помнеше за случката и за асансьора с една сладникава радост...

Синият ми облак обяви, че официално си пада по асансьори и каза, че иска да се вози някога точно в този, който е приютил нашите две човечета... Това, което не знае е, че едното човече бях аз... и че където съм била аз е бил и той... Тъй че драги ми син облачко... ти вече си се возил в него... Не знам как дори си забравил... а може би си спал скрит в чантата ми, а може би си бил докопал мп3 - плейрът си слушал Almost Here на Brian McFadden и Delta Goodrem... може би...

128. Sometimes...

"Никога не издигай хората в култ...
... все пак, те са само хора."

"О, не... аз не Ви издигам в култ. Понякога стоя и Ви гледам отстрани и си мисля как може да сте толкова глупави...
... но истината е, че въпреки всичко сте чудесни... чудесни."

photo by: liss k

"Понякога Ви обичам... понякога Ви мразя... но малката истина е, че винаги ще правя всичко за Вас и няма да си го простя, ако Ви пусна."

Странна работа са това палячовците... да се чудиш как толкова бързо се сменят чувствата им, мислите им, мечтите им... Ей го, стоиш и го гледаш и в рамките на една минута, този малък палячо е сменил всички сезони в настроението си - усмихнал се е искрено, после гротескно, натъжил се е, заплакал е, разсърдил се и накрая се е разсмял отново... Как става не знам, но става. Като на магия... щракваш с пръсти и ти е добре, щракваш още веднъж и ти е зле. Другите малки палячовци, че и самата съдба толкова бързо те засипват с информация и събития, че няма начин да не се объркаш и да не почнеш да подскачаш като тенис топка от единия до другия края на корта, отбивана от играчите. Накрая или изхвърчаш на някъде или се спираш в мрежата по средата... Както и да го гледаш не е хубаво, все пак излизаш от играта. В крайна сметка си бил само топката... само палячото... само забавлението за всеки, някой, който е удовлетворял всички други, тичал е по техните нужди, правил е каквото Трябва и никога не е имал време да помисли за себе си...
И това разбира се е само едната теория...
Другата е за ужасните плашещи клоуни, които ядат деца като във филма "То"... а за топката друга гледна точка е, че без нея играта би била невъзможна и тя е едно от важните неща в цялата работа...

*тука е момента да отбележа, че ако не е една топка ще е друга - лесно ги заменят, а и палячовците не рядко се оказват аматьори, които също се заменят... комици... кой иска комици?! Аз искам някой, който да ме усмихва истински и мисля, че съм си го открила*

Малката скрита истина в тоя пост, че не зная за какво иде реч... седнах да пиша с една идея, тя ми се стори крива, смених смисъла още на втория ред, после се оплетох и така... Общо взето се превърна в началото на един обещаваш и красив миш - маш, който не мисля да завършвам по простата причина, че не го започнах добре, тезата ми бяга, за доказателствената част направо не ми се говори...
Разсеяна съм, не съм спала цяла нощ и цяла сутрин скиторих по пазара *заради което имам придобивки*... и мисля, че на обяд прекалих със шампанското...

Тъй или иначе тук съм, пиша, та искам да Ви кажа дори така разсеяно...
Всичко е Възможно... И всички Можете да постигнете онова, което смятате за невъзможно...

Синият ми облак подхлъцва... ех това питие с мехурчета... вкусничко беше... Iris...