75. Питам аз...

Последните два часа в училище днес бяха приятно уплътнени от гадаене на карти...
Което ме принуждава да питам...
Кога атеистите казват "Моля те, Господи..."...
Кога хора, които казват, че не са суеверни се скриват у дома на петък 13...
И кога хора, които не вярват в гледане на карти, започват да се надяват, че излязлото "Той те обича?" е истина...
Винаги съм твърдяла, че вярата в нещата е дяволски променливо и лъжливо нещо. Винаги съм твърдяла, че дори неверниците стават вярващи и че дори най - уповаващият се във вярата (не християнската или каквото и да е, а вярата като цяло) може да се обезвери...
Днешният ден вероятно е доказателство затова... и по - точно последните два часа в училище...
Пръснахме тестето карти, разбъркахме го и се оставихме да повярваме на купите, спатийте, пиките и карите... Беше забавно, някак приятно, вдъхващо надежда...
Но показа, че хората лесно изневеряват на собствената си вяра и чувства в нещата...
В моменти на пълно отчаяние мои приятели, които са твърдите атеисти са се молили на Бог... палили са свещи. Надявали са се на нещо...
В моменти на отчаяние и страх някой вярва на врачки...
В моменти на пълно отчаяние аз съм се надявала картите да кажат "да"...
Това ли е... малка пропаст и веднага се обръщаме на 180 градуса, зарязваме досегашните си приказки, изоставяме принципите си и всичко останало и започваме да вярваме в други неща... и то само докато отмине отчаянието, страха, надеждата...
И после сме седнали да говорим врели и некипели как видиш ли не вярваме в Господ, в пресяклата пътя ни черна котка и във хвърления пасианс...

Очевидно човек просто има нужда да вярва... в нещо...
И се хваща за всяка малка сламка...
И все пак... изглежда ми жалко да пристъпиш себе си дори в тези моменти...

74. Иронично погледнато...

В интерес на истина започва много да ми писва от иронията и сарказма на съдбата (в която активно НЕ вярвам) в последно време...
Не че не съм свикнала на ироничните подхвърляния на живота, с които се срещам често, но напоследък взе да прекалява.
Тъкмо започвам да правя нещо и видиш ли случва се някаква щуротия, ей така, напук на всичко, което искам да свърша... По ирония на съдбата тъкмо решавам да направя крачка към някое момче и видиш ли той избягал при бившата си. Харесвам си обици, връщам се след пет минути в магазина взела пари, но не, те вече са купени... Дребното хлапе в магазина взима последното пакетче жилирани мечета. Събуждам се секунди преди да се целуна с готиното момче от съня...
Какво става, по дяволите, по ангелите и всички подобни херувимски изцепки?!
Преди събитията не са били толкова много и не са ми правили такова впечателние!
Ето... седнах с нагласата да пиша дълъг пост...
И иронично съзнанието ми се ядоса на няколко неща и реши, че вече не му се пише дълго...
Има само една песен, която ме описва в момента...

Alanis Morissette - Ironic

An old man turned ninety-eight
He won the lottery and died the next day
It's a black fly in your Chardonnay
It's a death row pardon two minutes too late
Isn't it ironic ... don't you think

It's like rain on your wedding day
It's a free ride when you've already paid
It's the good advice that you just didn't take
Who would've thought ... it figures

Mr. Play It Safe was afraid to fly
He packed his suitcase and kissed his kids good-bye
He waited his whole damn life to take that flight
And as the plane crashed down he thought
'Well isn't this nice...'
And isn't it ironic ... don't you think

Well life has a funny way of sneaking up on you
When you think everything's okay and everything's going right
And life has a funny way of helping you out when
You think everything's gone wrong and everything blows up
In your face

It's a traffic jam when you're already late
It's a no-smoking sign on your cigarette break
It's like ten thousand spoons when all you need is a knife
It's meeting the man of my dreams
And then meeting his beautiful wife
And isn't it ironic... don't you think
A little too ironic... and yeah I really do think...

Life has a funny way of sneaking up on you
Life has a funny, funny way of helping you out
Helping you out

73. Спаси ме...

Питам се колко често човек се нуждае да бъде спасен...
Колко често човек застава на онзи ръб, в който му остава да се моли някой да изтича и да го хване преди да пропадне в проспастта... Колко чето човек дори осъзнава, че някой трябва да му подаде ръка... и колко често инатливо стои на ръба и накрая пада, защото не се е хванал по - здраво, за спасяващият го, защото не е осъзнал, че този път не може да се справи сам и просто трябва да бъде спасен?! А и какво става, ако спасител всъщност не се появи...
Просто падаш?! Без спасител, без подадена ръка, без надежда... Падаш и крещиш от безсилие, чакайки сърцето ти да се пръсне и просто да умреш...
Ами ако той се появи, но вече е твърдо късно...
Ако пеперудените криле вече са смачкани и откъснати, ако пеперудата вече умира, трептейки в собствената си агония...
Защо трябва да умират пеперудите?! Защо са толкова отнесени, толкова крехки и толкова красиви, че когато някой ги поиска и ги хване, те най - често те умират в шепите му...
Защо хората не са внимателни... И защо някои хора ги пробождат със карфици и ги рядат в разни колекции... Защо не им дават да летят...
Защо ако успеят да ги запазят цели все пак са отнели от цветовете в крилата им и прашеца е останал полепнал по пъстите им, а пеперудата вече не красива... и е още по - крехка...
Спасете една пеперуда... като просто не я хващате...
Подайте и ръка... като просто не се протягате към нея...

Но не можете да го разберете, нали...

От къде започнах...
И къде отидох...

72. Тост за неуспешните опити...

photo by: blacklight-goddess

Много често се питам... дали е по - добре да направиш нещо, то да се окаже грешка и да изтърпиш всички последствия от това, че въобще си опитал... Или е по - добре да не направиш нищо, да не понесеш никакви последствия, но да ти остане чувството, че все пак си изтървал нещо...
Някои казват "По - добре неуспешен опит, отколкото пропуснат шанс", други предпочитат да си стоят кротко и да си изпуснат шанса, но да изпуснат и страданието от грешката, която може да последва...
Главния въпрос е смееш ли да рискуваш или не... Смееш ли да се изправиш, дори да знаеш, че някой може да те бутне обратно на пода... Смееш ли да поискаш всичко, въпреки риска да го изгубиш завинаги...

Аз очевидно смея... и то не защото обичам да рискувам и не защото не искам да си пропускам шансовете... и не защото ме е страх да се терзая "Дали не трябваше да направя това и онова"...
А просто защото то става, защото съм спонтанна, донякъде глупава и малка и защото позволявам на думите да си излизат от устата и между пръстите ми ей така... Защото се отдавам на емоциите...
Понякога си мисля, че е по - добре просто да съм си мълчала, да съм се скривала и да съм си държала малкото, което имам... да си стискам надеждата и толкова. Да съм отишла в Лас Вегас и да не съм хвърлила дори веднъж заровете...
Понякога го предпочитам...
И то не защото съм го правила, а защото прекалено много ме обиждат грешките... моите собствени. Понякога си мисля, че е трябвало да си пропускам опитите и да съм си останала с въпроса "А може би трябваше да го направя, нали?!"...
Но знам, че съм постъпвала правилно. Знам, че съм се спънала, защото все пак съм опитала... Защото ако не съм опитала какво съм щяла да получа?! Само малката искра, която крия в шепите си?! Аз не искам искри... Аз искам пламъци... И дори да не ги получа... какво толкова, нали съм се постарала...

Знаете ли, някой ден, скоро... ще пия за неуспешните си опити... Ей така, един тост...
За грешките...
За малкия кокал, който съм изпуснала в реката, докато съм се опитвала да захапя големия...
Затова, че изгубих всичко, докато хвърлях заровете...
И затова... че и за вбъдеще ще смея...

71. Сънища, усмивки и декемврийски дни...

photo by: yehaa.

Искам да обявя, че това нещо сънищата ми почват да ми се нравят много... Онзи ден съм се събудила с искрен смях по повод абсурдността, която съзнанието ми е рисувало, докато съм спяла... От там денят ми тръгна един такъв усмихнат, дори идиотски, но наистина хубав ден... От ония дни, за които си доволен, че си ги пропилял в неща, които обикновено не са много важни за никой, но са били весели и приятни да ги изживееш точно по този простичък начин, само в смях... Не се е случило нищо особено, не те е впечатлило нищо кой знае какво, просто не си направил нищо специално... Но все пак си благодарен за деня, за усмивките, за забавлението, дори за простота и изчистеността на минутите...
Днес също бе така... усмихнато, свободно и разкрепостено... Без никакви вълнения относно това кой как ме гледа и кой как ме възприема... Прекалено бях заета да се усмихвам... Сънят също си го биваше, включваше танцуване под студен дъжд и разни други неща, които няма да споделя на всеослушание...
Понякога имам чувството, че нещата в съня ми наистина са се случили... Та всичките те са толкова реални, толкова истински и запомнящите си, че когато си мисля за тях, все едно просто си спомням нещо...
На всичко отгоре ме зареждат толкова много, все едно историята в тях, наистина е станала реалност...
А и навсичкото отгоре е първи декември...
Знаете ли от кога го чакам този първи декември...
Сигурно не знаете...

И така...
Ето Ви един невзрачен пост, без особен смисъл и посока...
Просто трябваше да кажа, колко съм добре в последно време и как ми се усмихва зимното слънце...