деления

от много пускане на хвърчила
в твоето безоблачно небе
стихът ми го ужилила една пчела,
а знаеш болката не се дели на две

когато много дълго не целуваш
и спреш скачаш на въже
за любовта остава да сънуваш
само с половин сърце

и мойте думи ти оставят спомен
дълъг колкото бразда в море
надявам се да е сезонно
или ще ме разделиш на две?

три

прилича ми на карнавал
желанието ти да не ми говориш
като без цвят останал папагал
и храм във който няма да се молиш

и ми прилича на следобед,
в който е могло да завали,
ала дъждът е само летен спомен
и неспособността ми да броя след три

и някак си напомня на Вселена
с един милион откраднати звезди,
които са огромно бреме,
когато няма със кого да ги делиш

и се сещам, че е имало Неделя
с огнени и къдрави коси
и съм сигурна, че мога да се смея,
ако ми помогнеш да броя след три

За Поничките и Хората

Предполагам, накрая на този текст ще ми кажете, че имам нужда от психолог или поне „Не ги взимай толкова навътре нещата“ и „Да не ти пука“. Нека се разберем веднъж за винаги – изповядваме различна идеология. Това го казвам с безкрайното уважение на човек, който умее да се вмъква в обувките на всички, така че не се обиждайте – просто имаме различна ценностна система и няма да се разберем. Най-многото да влезем в безсмислен спор, в който нито аз, нито вие ще отстъпим от мнението си…

За какво иде ред. Аз съм Тодор. Аз съм парижанин, руснак, инстамбулец и солидарен към сирийците, ако не ми пипат жената…

От позицията си на жена, която в последните няколко месеца страда от ред паранои, депресии и всякакви такива полезни емоции, които в очите на почти всички около мен ме правят типичната емоционална жена, която е леко луда, смея да кажа, че това че съм чувствителна и изповядвам някаква форма на справедливост не ме прави по-малко права.

И ще започна от далеч.

Много от хората, които познавам живеят в някакъв измислен свят, където нещата се случват на всички други, но никога на тях, всичко е измислица на медията и световна конспирация, докато в реалността такива неща наистина се случват, без значение дали те изнасилва бежанеца или те пребива Поничката на улицата. Мъжът до мен преди няколко дни ме попита съвсем откровено и сериозно какво ли било чувството да те изнасилят и емоционалната травма не е ли що-годе същата като да те пребият почти до смърт. От позицията на човек, който не е изнасилван (и Слава Богу!), отговорих, че ми е сложно да отговоря, но че имайки предвид колко добре се познавам при мен, ако някога недай си Боже, се случи, двете ще вървят ръка за ръка, защото аз ще се бия до последно и ще е по-лесно някой да ме убие от бой, отколкото другото. Съпроводена от такива паранои от месеци насам, без да има нужда да има сирийски бежанци наоколо, аз карам колегите ми да стоят с мен пред работа, докато не ми дойде таксито, шофьора да чака, докато не вляза у дома, всеки път като светна лампата в общото помещение на блока първо оглеждам по-тъмните места и дали вратата към мазето е затворена. Вкъщи обикалям всички стаи, а преди да вляза все треперя дали вратата няма да е открехната. Това, нали, във вечерите, в които няма никого у дома, когато се прибирам. Не е нормално за 21ви век ще кажете? Съвсем нормално ми е, благодаря много, имайки предвид, че знам как са подвиквали разни батковци и чичковци след мен, а аз се броя от хората, които не се намират привлекателни, какво ли остава за наистина хубавичките девойки. Вечер, ако съм навън и е тъмно, но все още има градски транспорт, предпочитам да хвана такси, защото ще ме остави до вратата и няма да трябва да треперя три пресечки от спирката до вкъщи, заради разни наркоманизирани, пияни или просто болни хора… или по-добрия случай, озверяла глутница кучета. Защото България, пичове, човек се чувства супер… Забравих да добавя, че дори след като проверя апартамента се филмирам, защото живея на втория етаж и човек да се качи по металната рамка на прозорците на първия няма нужда да е Спайдър Мен. И впрочем, докато пътувам в такси винаги правя номера със звъненето на телефона, да кажа, че се прибирам, та да ме чакат. Да не се окаже и шофьора болен. Нали…

А по светло гледам да стоя по-далеч от повечето хора, да не ме ограби някого, защото парите, които разнасям със себе си ми т р я б в а т…

Всичко това подхранено от прекрасната мисъл, че мен родната полиция не ме пази по никакъв начин, защото ако ме пазеше, дереджето нямаше да е такова. Защото хората няма да ги е страх нон-стоп за собствения им живот… И после някой ме пита (не конкретно мен, но хора, които убедена съм, се чувстват много по този начин) „Ти защо само правиш забележка, но не правиш нищо по въпроса или само снимаш с телефона?“ Ами защото като направиш на тинейджър забележка, че си е качил краката на седалката той те пребива, а на някой, да не виси в средата на улицата – той те убива. И това нали, пак от позицията, че аз поне се намирам от идиотите, които са склонни на някакви такива самоубийствени саморазправи, до ниво да ми казват, че предпочитат да ме държат някъде заключена по време на протести, за да не ме бият и мен полицаите другия път. Защото в България, ако не те бият полицаите, те бият Поничките…

И това с Тодор, Бог да го прости момчето, се оказва поредния път, в който ако не излезем на протест, то не се повдигат реални обвинения срещу нападателите. И ако някой ми каже, че той Тодор може и да не е бил много чист и да е действал по-грубо, то ще ви кажа, че никой не заслужава да бъде пребит до това състояние.

А, относно онези, дето псуваха концерта на Планета, ако Тошко беше чалгар, щеше ли да ви е толкова зор?

Ето за такива неща, Христина изпада в състояния, които не може да си обясни и не се чувства щастлива. Защото лекари са прекалено заети да „спят“ и да затръшкат врати пред лицата на хора с бебе, което два часа и половина не спира да плаче, защото на 112 ти казват, че няма кой да ти помогне, докато няколко граждани се опитват да свалят куче от покрива на изоставена къща, откъдето могат да се сурнат всички и там да си останат и защото пенсионери гинат от студ. Държава сме, в която преди няколко седмици някакъв бабаит тръгнал да бие майка с дете в колата ѝ, когато тя му направила забележка, че се движи в насрещното, а когато някакво момче я отървало, го причакали пред входа му да го пребият. Да, бедни сме. И колкото сме бедни, вероятно и толкова ни крадат. Но всеки път, в който някой покаже човечност, някой друг идва да му обясни че „Твой си е проблема, че се катериш на къщата, да спасяваш кучето, да не си се качвал“ и „На дедака не му е било работа да прави забележка, к‘во толкова, че детето ми си е качило краката на седалката.“ Ама вашето дете не се казва Тошко, нали…

И всички онези, които снимат… Не спирайте да снимате. Да се вижда какво става. Ако можете – намесете се, не позволявайте на страха да ви контролира. Ама хора, като видите, че някой има нужда от помощ и сам не може, подайте му ръка… Защото никой друг от горе не ни я подава.

И всичко това не го казвам с неуважение към хората с тежки професии, които цял ден гледат потрошени и размазани хора и разтървават пияни и се занимават с наркомани. За Бога, аз работя в заведение и по цял ден се разправям с хора в що-годе нормално състояние и след 14 часа се чувствам почти скапана, ама аз знам, че мога да карам хората да се чувстват добре и затова го работят. Да им е уютно, да им е у дома и навън… Ако сте лекар, бъдете такъв с плюсовете и минусите, ако сте полицай и така нататък… Защото вие трябва да сте моята опора като скоча да защитавам някого и ме пребият и мене… 

Радикалната НЕтолерантност

От известно време го мисля следващия текст и няколко пъти се спирах, още повече се чудих точно как да го подхвана, понеже вярвам, че ще подейства на много хора, най-вече обиждайки ги, а това не е целта ми и освен това не съм от хората, които често си изразяват политическите и религиозните пристрастия във фейсбук. Днес явно му дойде времето… и ми е много трудно да говоря за товa, така че се извинявам ако на моменти ми губите мисълта.

Не са много хората, с които обсъждам политика, религия, толерантност, човечност и т.н., но въпросните горе-долу са запознати с твърдите ми убеждения по някои от тези въпроси. Онова, което особено ме мъчи напоследък е силното ми отчаяние към човечеството като цяло, до толкова че се почувствах принудена да пиша някакъв малоумно дълъг пост относно чалгата и злобеенето на някакви хора срещу нея.

Чувствам че живея в свят, в който всички останали хора са вълци. За тях аз съм вълкът. Не зная кога се случи… не зная и на какво точно се дължи. Помня, че когато бях тинейджър, има няма преди някакви си десет кратки години, мотото на целия свят около мен бе „Искам да бъда различен“, „Искам да бъда себе си“. Сега всеки е различен и мрази всички, които не са като него. Но иска да бъде интегриран от тях. Но не иска да интегрира тях. И ако вземеш, че се окажеш цветнокожа лесбийка с татуиран кръст между гърдите, то е ясно, че си за кладата. Ежедневно се вкарваме в рамки. Обявяваме, че само хората, които слушат определена музика са нормални. Или четат определена литература. Междувременно се опитваме да счупим други. Радвам се за възможността хомосексуалните хора да сключват бракове. Не се радвам, когато от съседната маса чувам подробни натуралистични обяснения за това къде, как, с кого и т.н. нещо което не чувам в такива подробности от хетеросексуалните хора. Радвам се, че някои хора предпочитат да се хранят с месо, но не се радвам, когато ми обясняват че това, което аз ям не е храна. И когато се напия си пускам „Чуй ме“ на Азис и Мария. И знам текста. Радвам се, че не съм псевдо-фен на Арктическите Маймуни, които слушам откакто въобще им излезе първия албум. Радвам се на много неща, които много хора не разбират. И не, не искам да говоря за радикалния ислям, защото предпочитам да ви разкажа колко изплашена са ме карали да се чувствам фанатични евангелисти в България. Да. Има такива. Да, много са страшни състоянията, до които могат да те докарат. Изведнъж да бъдеш това, което си е окей, но не е окей всеки друг да е това, което е. Обиждаме се от всичко. Обиждаме се от мненията на хората, които дори не са свързани с нас самите.

И после се случва нещо като 11ти Септември, 11ти Март, 12ти и 13ти Октомври и много други. И изведнъж вече няма значение кой е слушал чалга, кънтри или долнопробен френски рап. Изведнъж няма значение кой футболен отбор подкрепяме. Изведнъж всички ставаме толерантни за два дена, слагаме си френското знаме (което аз НЯМА да си сложа, както не си сложих и дъгата за Гейовете и много други такива атрибути на фейсбук, които ни превръщат в статистика), ходим да оставяме цветя пред посолствата и т.н. Всичко това е чудесно. Чудесно е, че решихме да сменим старите трамваи след няколко последователни катастрофи, в които пострадаха хора. Чудесно е, че чакаме нещо да се случи, за да ни покажат точно колко неинформирани и контролирани сме. И мен ме е яд… и днес от яд плаках, пътувайки в трамвая към работа, по същия маршрут, по който е станала катастрофата от миналата седмица, четейки за това как едни хора, прекарващи петък вечер така, както аз прекарах своята, с момиче, което до скоро живееше в Париж, изведнъж вече ги няма. За мен това, което се случи тези дни сякаш се случи на Витошка по време на мач на Левски и ЦСКА. И за това получавам коментари от типа на „Ами то статистиката показва, че повече хора умират от инцидентни, отколкото от атентати.“ Е да, ама както каза един познат наскоро, то статистически погледнато повече хора умират заради МакДоналдс, а не от атаки на акула, но все пак предпочитам да пробвам късмета си с двоен чийзбургер. Чалгарите са статистика. Убитите последните два дни са статистика. Всички, които си сложиха знаменце са статистика. Татуираните, християните, гейовете… Не разбирам хората, които преди по-малко от месец написаха „Смърт за чалгарите“ могат днес да кажат „Молете се за Париж“. Не разбирам как могат да кажат „Ама знаете, че се бъзикам“. Аз се моля. Моля се от много време, имайки предвид, че виждам себе си като човек без изявени религиозни възгледи. Моля се, за едно човечество, което с всеки изминал ден ми показва повече омраза, отколкото любов. Моля се… ей, така… много просто се моля. Че хората ще се научат да си подават ръка, да се обичат, да купят по една лютеница на тоя дето проси в подлеза, опитвам се да бъда разбираща, опитвам се да бъда максимално толерантна към крайностите, в които всички изпадат и към личната война, която водят с човечеството. Не, днес аз не съм парижанка. Всеки ден съм. Всеки ден съм българка и британка, и китайка, и индийка, всеки ден съм от Бейрут и всеки ден съм Западния бряг. Всички, които са говорили с мен в последните месеци знаят колко ревностно защитавам бежанците, но знаят и че смятам, че когато поканиш някого у дома си, не е нормално той да окичи над камината ти надпис „Децата ви ще се молят на Аалах или ще умрат“, както се случи наскоро в Германия.

След всичко това се събуждам и не знам какво да правя с живота си.

И ставам. И започвам да бъда толерантна към онези, които подвикват след мен въпреки че тичам по цял ден, за да ги карам да се чувстват добре…

А трябва ли да бъда?

И трябва ли да се моля?

Набираме персонал...

или защо няма работа за българина?

С края на лятото табелките "Набираме персонал" из София рязко се увеличиха. На някои места, край които минавам всеки ден, такива обяви стоят от началото на Август. Заведението, в което аз работя, краси витрините си с такива надписи над месец и половина, а със завръщането на хората в столицата, започнаха да влизат все повече и по-заинтересовани от обявата ни хора. Преди да се впусна в някакви дълги лични размишления, искам да ви споделя един от случаите... 

Някакъв хубав слънчев ден... На бара идва дама в предпенсионна възраст, която познавам по физиономия, тъй като всеки ден пие кафе пред магазина от другата страна на улицата. Казва ми, че се интересува от обявата, а аз обяснявам, че търсим персонал и за бара и за кухнята. Освен това споделям, че управителя в момента го няма и ако има интерес да остави координатите си или да мине следобед, когато той ще е тук. 

- Аз питам за дъщеря си. Вие сте я виждали и нея - казва ми и ми показва снимка на телефона - Ние живеем заедно и тя ме издържа, но в момента остана без работа... - продължава и аз казвам, че при това положение щом дъщерята търси работа е редно самата тя да дойде да говори с управителя. 

- Не, не... Кажете ми за какви пари става дума, за да знае тя дали въобще да идва! - това изречение почти ме закопава, но казвам, че не мога да обсъждам такива въпроси и отново казвам да прати дъщеря си - Тя няма как да дойде. За две седмици е на море... - тук вече оставам без думи за малко, тръскам глава и казвам, като се върне от морето, ако иска да дойде. 

И така завършва нашия разговор, в чиито му край направо не вярвам на ушите, очите си и каквото там още... Ще ми се да попитам "След като дъщеря Ви е безработна и издържа и Вас, с чии пари е на море?" или "След като и самата Вие нямате работа и нямате собствени средства защо не се поинтересувате от работата, която предлагаме в кухнята?", но и двата си въпроса ѝ спестявам. Вратата се затваря и чак тогава си позволявам да избухна... Заслужават да си стоят безработни и да си пият кафето от 30 стотинки пред магазина... Бясна съм.

Едва няколко дни преди това собственикът на фирмата, доставяща ни дърва, се оплакваше, че няма работници, въпреки че им предлага доста добра заплата за тежката работа, която вършат. В някакъв момент, между разтоварването за малко не се изкушавам да стана хамалче... Спря ме с обяснението, че е подписал специален договор с държавата, разследват го и ще започнат да му отпускат затворници като работна ръка. Затворници!!! Защото в нашата държава трябва да те вкарат в затвора, за да успеят да те принудят да работиш... Защото никой друг не иска. Десетки заведения и магазини в София без персонал. Защото никой не иска. В същото време мой приятел със сигурна работа отвреме на време пропуска смени, за което предупреждава два часа преди да иде на работа с sms. Няколко дена след това нещастно ми обяснява, че са повишили някой друг, а не него. No shit, Sherlock!!!

Чудя се да се смея ли или да плача, или дори да го напердаша, докато му обяснявам, че трябва да се научи да поема отговорност за действията си. Което ме навежда на следващия, който пък от три месеца си търси работа. На въпроса защо толкова дълго, ми казва, че искали да им работи без пари. Някакви си 700-800лв. Затова вместо да се хване на работа, за която няма никаква подготовка и където му предлагат безплатно обучение, той предпочита да лежи на заплатите на родителите си. Защото е по-лесно. 

Всеки може да си извади изводи от краткото ми мрънкане тук, дори да се разпознае. Това няма значение... няма значение и че някой ще се обиди от думите ми. Ежедневно се сблъсквам с хора, получаващи някакви пари, постоянно оплакващи работата си, докато самите те не се стараят достатъчно да я вършат. Защото никой не се старае, защото всички ги мързи... защото... 

Не знам какво друго да ви кажа.

Отдавна отмина момента, в който се отчайвах от хората... сега вече просто се ядосвам и говоря някакви неща, на някакви хора, които предпочитат някой да им купи вечерята, да им изчисти стаята и да им измие чиниите след като се наядат... 

И никой не ме чува...