to write is to breathe

modern Gods and Angels on Christmas night

2011-12-25T16:31:00.002+02:00

КНИГИ И БЛОГОВЕ

2011-12-01T17:35:00.003+02:00

Всичко на всичко, в най-добрия случай, човек доживява до 60-70 години. Като погледнеш така на нещата 6 часа започват да ти се струват като много значителна част от тях. А аз не искам да прекарвам толкова голям процент от живота си с хора, които са уморени от съществуването си. Какво ли остава за повече?

И изведнъж всяка секунда става значима, не просто миг от живота, който може и да изпуснеш, тъй като не е способен да вмести в себе си много събития. Точно обратното. Горе долу по това време разбираш и че всъщност до сега си живял сякаш под наем в собственото си тяло, защото вече си на 22 и с много късмет можеш да живееш още два пъти по толкова, с други думи, изгубил си цяла една трета от него без да свършиш нищо съществено, тъй като постоянно си се оплаквал, че си твърде малък все още. Само че светът няма да ти прощава грешките и лекомислието, нито пък бездействието, докато станеш на 30... или 40? Разбираш и че си пропуснал началния изстрел и всички вече са тръгнали, спринтират по пистата, а ти още риеш в пясъка пред стартовата линия. Не става така, миличък, защото ей сегичка ще те затворят с една обиколка. И не казвам, че всичко вече е изгубено, че нямаш шанс за победа, че дори и да тръгнеш ще финишираш последен. Не, далеч съм от такива изказвания. Шанс за победа винаги има.

И най-накрая ми светва! Свободно левитиращата над главата ми крушка. И разбирам защо до сега ме е било страх да пиша. Аз списвам блог. Не книга. С него е лесно. Започвах да пиша без да зная какво ще излезе и често, дори да имам идея, в края тя представлява нещо съвсем друго. Постоянно мислех, че за да започнеш да пишеш книга трябва да си наясно с крайния продукт още в началото. Грешно съм смятала, тъй като по математика хич не съм добра. Виж, с литературата ме бива, затова оставих 2+2, престанах да изчислявам и просто започнах да пиша. Защото също като живота, всяка книга може да се промени само за миг.

Още повече ме беше страх от чакането. Блогът, той има една специална функция, с която веднага след като си написал нещо, можеш да проследиш колко души и от кои страни го четат, плюс винаги можеш да разбереш коя от историите ти е най-популярна, а Google те открива с лекота. С книгите това няма как да стане. Трябва да чакаш. Първо мнението на издателите. После това на критиците, а ако те закопаят дори няма защо да чакаш такова от средностатистическия читател. Мен не ме бива с чакането. Но колкото повече време минава без да пиша, толкова повече ще остава, в което да чакам.

А колкото повече неща липсват в дните и живота ми, с толкова повече се пълни блогът ми. Щом могат да изпълнят него, защо да не се справят и с една книга. Писането идва от ума, без значение от носителя, бил той компютър, книга или хвърчащо парче хартия.

И така е с много други неща, не само с писането ми. Най-лесният начин да не правиш нещо е като просто си намериш извинение за него. Свалянето на 10 килограма е драма, но защо да го правя като може да кажа, че съм твърде стресирана напоследък и просто не мога да мисля и за диети. Или не сядам да уча за последните си изпити, тъй като не намирам време от работа. Оправданията винаги ще бъдат загуба на време, но никой не ми направи услугата да ми каже, че то не се връща, нито пък се увеличава. Времето стремглаво и сигурно намалява. И няма как да го спреш. И как и днес да отида и да загубя 6 часа от живота си, или по-зле, да продължа да губя месеци с някого, с когото виждам, че нещата не се получават и няма и как да се получат в бъдеще, тъй като живеем в различни Вселени?

Тъй и тъй въпросът остава един...

А сега на къде?

my day in chapters

2011-11-25T18:53:00.002+02:00

photo by quadratiges

CHAPTER 1: it’s not how small you are, it’s how much noise you make

Опитвали ли сте някога да спите в стая с присъстващ малък, жужащ, неиндетифициран летящ обект? Невъзможно е, нали? Гадинките обаче имат най-сигурният и изпитан начин да не остават незабелязани. Освен, че се чудят как да Ви изпият кръвчицата, те създават толкова много шум, че е невъзможно да те заспиш, за да им оставиш шанс все пак да засмучат. С други думи, теорията ми е много проста – не е важно колко си малък, а колко шум създаваш. Моментът, в който човек реши, че е нищожен и незначителен за останалата част от Вселената, е моментът, в който той трябва да започне да прави нещо, за да промени това чувство.

CHAPTER 2: I just want to crawl back into my hi-school years

Напоследък се чувствам преследвана от училищни спомени или по-скоро чувствата, желанията и очакванията, които имах тогава. Не знам дали животът след гимназията наистина е скапан или моят просто се пообърка от многото грешни решения, но както и да го погледна, наистина ми се иска да мога да се върна няколко години назад, но по възможност със сегашното си съзнание. Господи, колко мъки ще си спестя.

CHAPTER 3: I liked myself more

Преди се харесвах повече като човек, сега се харесвам повече на външен вид. Започвам да се замислям дали случайно няма някаква обратна зависимост между тези двете? Колкото по-сладка отвън, толкова по-горчива отвътре? Май да. Гложди ме ужасното чувство, че колкото по-хубава ставам в своите представи (не че се мисля за красива, просто за по-приятна от преди), толкова повече се вгаждам отвътре. Сякаш все повече започвам да привиквам към това, че с един-два погледа и отмятане на руси кичури нещата ми се получават по-лесно. Играй си на хубава и глупава. По-лесно е. Спомням си, много отдавна бях написала в блога си, че ако мама ме беше родила малко по-хубава и малко по-тъпа живота щеше да ми върви по-лесно. Е, като че ли там съм, ама пак е шит. Даже като, че ли повече. Някъде по тъч линията ми избягаха някои от ценностите, да не кажа даже голяма част от тях.

I need to chande.

breathe.... in me, out me, in me, out me....

2011-11-23T20:36:00.002+02:00

Писането е като дишането. Всяка дума е вдишване, всяко празно място издишване. А аз, незнайно защо, опитвах се да живея без въздух в последните месеци. И когато накрая дробовете ми колабираха, единственото, което ми остана да направя, бе да се боря да оцелея, а след това да започна да живея отново.
Но да намериш смисъл отново да бъдеш полезен, целенасочен, щастлив, се оказва по-трудно от това просто да потънеш в съня, в който си живял.

И днес се събуждам в него. Светът навън е неясен, с размазани цветове и контури, блъскащи се един в друг, ръбовато и грозно. Опитвам се да стана и да вляза в моя си живот, но дори не успявам да отворя изцяло очи, за да виждам на къде вървя. Е как така, слепешката, да стигна до където и било. Отговорът идва бързо, в рамките на едно поемане на въздух, и се оказва съвсем простичък - с опипване. А материята, тя си е същата, каквато я помнят върховете на пръстите ми.

И тогава ме осенява друга идея...
Една кутия Pringles (от големите, разбира се) оправя много неща. Една по една трябва да запълваш дупките в себе си, затова се хващам с най-лесната и належащата, нервно ръмжаща от глад - онази в стомаха. Другата, тази в главата отнема повече време, но след един пълноценно прекаран ден и няколко часа на саме с последният брой на EVA и нея ще закърпя. Ще остане онази в сърцето. За накрая...
Сърцето винаги се лекува. А най-доброто лекарство за него е времето. Добре е, че нямам за къде да бързам.
Ще му отдам дни пълни с писане, любов и още нещо...

483. не, не е трудна

2011-06-15T20:50:00.003+03:00

"Не, обичта не е трудна." прочита Венцислав Кисьов по-рано днес и аз решавам да му повярвам.

И пак съм някъде, в зала, салон, галерия, на концерт, изложба, литературно четене, а пред мене - колоритна дружина от български величия, които успяват бързо да ми припомнят защо толкова обичах подобни събития и защо се стараех да присъствам на възможно най-много такива. Защото ми дават храна. Духовна. За размисъл и бавно дъвкане, на малки хапки или пък едвам-едвам да я сърбаш с горещия чай. А и е в такова количество, че да ти стигне за много време напред, макар че са ти я доставили само за някакви си 90-тина минути - меко, леко дъждовно и следобедно.

Впрочем днес много ме боли... бих казала сърцето, но май не е то, този път. Душата. Боли ме. Бори се с мен, в мен, напира да излиза на някъде, да бяга ли? "Не, обичта не е трудна."... или поне не бива да е. Яд ме е, че не мога да намеря стихотворението, та да продължа да цитирам, защото всичко беше толкова смислено и логично, че окончателно ме извади от всякакви дупки, кризи, джобчета и всякакви тъмни и студени места, на които попадах напоследък. "И това, че постоянно имаме трудности, не е тежко"... или нещо в този ред на мисли бе.

На мен поезията не ми върви за жалост, а толкова много искам да изкажа цял ден, пък не мога да го подредя в думи. Или както Алф каза веднъж "Толкова много имам да покажа, а Бог не ми е дал никакъв талант, че да го изразя.", но и това е твърде неточен цитат (ако все пак се сещате епизода, където беше решил да става магьосник).
Как ми се иска да мога красиво и спретнато да подредя буквите си, думите си и да ти кажа...

как съм се молила
нощем, самичка, заспивайки
да имам някого, някога, някъде
който да ме обича
както аз го обичам

как тайно съм се надявала
да те срещна, да те погледна
да се влюбя, да те обикна
да дишам, живея за тебе, с тебе
и за никой друг, дори не за себе си
защото ти ще го правиш за мене

ти си бил мой
още тогава
ти винаги си бил мой, както аз била твоя
и знам, че не сме хората
за които другите пишат поеми
романи, стихове
но знам, че сме хората
които истински обичат

И не, обичта не е трудна...

482. talk

2011-06-12T18:45:00.004+03:00

Ох, на народа явно доста му е доскучало след като все аз съм в устата. По принцип винаги съм се смятала за достатъчно безинтересна личност, от гледна точка на сложни и завъртени интриги, че да бъда включвана в тях с една или друга роля, била тя като човекът, който ги завързва или който излиза жертвата в тях, но ето че изведнъж се оказвам в средата на цялата лудница като главен герой, към когото са насочени всички прожектори. И да Ви кажа, с изключение на това, че е много горещо и все ти блести в очите, както и това, че по дифолт не обичам да съм точката, в която всички са се съсредоточили, не е чак толкова зле. Тъй де... кой не иска всички да знаят за него, да питат и говорят за него или пък да знае, че около него се върти света на почти всеки в радиус от няколко (да кажем десетина) километра.
Направо си е ласкаво. В смисъл... коя съм аз, че всички за мен говорят, а?

И няма да се разписвам повече, че ще излезе, че и аз за тях говоря.

481. Rome

2011-06-08T14:24:00.007+03:00

"като няма хляб и зрелища яжте рим" казва Ясен Василев.

Сещам се за това, понеже днес готвя спагети, а щом стане дума за пасти и Италия винаги се сещам за "Макаронената меланхолия" на Ясен, който ако не се лъжа наскоро имаше и рожден ден, а аз пропуснах да го честитя, тъй като винаги е бил една личност, на която съм се радвала от малко по-далеч. Някак така, все със стахопочитание го гледам.

Но не за него започнах да пиша... нито дори за спагетите с вегетарианския сос, дето още димят на печката и ухаят на босилек. За друго започнах, но то се изгуби някъде в тигана, сред гъбите и доматения сос, а после докато дъвчех собственото си произведение преглътнах и него заедно с пастата. Чезнат ми думите все по-често с храната, чак ми издират гърлото, докато ги карам да се спуснат по хранопровода и да се затрият там някъде, само и само да не стоят на върха на езика ми и се чудя кога ли ще ми дойде в повече, кога ли ще ми стане по-тежко и върху кой ли ще избълвам цялата тая тирада, която трупам и събирам в себе си. Впрочем, едно пиленце ме среща днес и ми чурулика известно време, преструвайки се, че всичко е наред и че не говори зад гърба ми, а аз пак преглъщах, ама с бяло фрапе този път. С много захар, когато са по-горчиви думите. А и да спра, и да си кажа каквото имам и прилежно предъвквам, какво? Пак ще ми кажат "Правиш се на интересна" или нещо в този тон, а ако взема ще отвърна ще последва едно ядене на спагети, докато не изляза аз накрая виновна, защото другояче нашите караници не завършват. И може и така да е, но докато не ме пуснат на свобода аз все ще ритам и все ще готвя, и все аз ще съм виновна, защото си искам моето. Егоистично е, но това му е хубавото. Защото от доста време се слагам на втори, трети и пети план, в чинията, като гарнитура или канапе се хвърлям, за да добавям вкус към основното ядене, но никога не съм него самото.

И сега със закъснение се сещам, че можеш да снимам целия процес на готвенето и ме е яд още повече. Толкова съм отвикнала от фотото напоследък. Нищо, другият път.

После ще ида да тичам на пистата ще си оставя думите, да не ми тежат...

480. bookish

2011-06-07T00:54:00.000+03:00

479. I'm not a chicken

2011-06-06T13:37:00.002+03:00

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва." казва Виргиния Захариева.
И ще излезе, че е болезнено права, защото в един момент, бил той по-ранен или по-късен, просто теглиш един цветущ поздрав на всичко и всички по света и правиш каквото си искаш, спирайки да се интересуваш от това какво може да каже еди-кой-си, тъй като живота си го живееш не за другите, а за теб самия.
Един немски писател... или философ беше (нямам никаква идея кой, тъй като само съм слушала за него), който пишел само в крайно нетрезви състояния, бил казал, че ако човек живее само в настоящия момент, то той нямало от какво да се страхува. Проблемът обаче се състои в това, че постоянно мислим за нещата, които МОЖЕ да се случат, но още не са или са отминали, а е било възможно да станат еди-как-си или пък да последва нещо от тях, което да не ни хареса. Факт е обаче, че ако винаги живеем за самия момент, онези, в които трябва да се чувстваме уплашени или застрашени от нещо или някой, най-вероятно ще се броят на пръстите на ръцете ни... или добре, може би и на краката. С други думи излиза така, че хората сме странно устроени същества, готови да се притесняват за ВСИЧКО възможно просто ей така, за спорта, както се казва. А животът не е толкова сложен, но сами правим избора да го тровим безпочвено, все едно няма достатъчно други наоколо, които да се грижат за това да НЕ бъдем щастливи 24/7.

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва."
На мен ми омръзна да съставям всякакви възможни сценарии, които да ми провалят живота, вместо да започна усилено да работя по онези, които могат да го подобрят. И дори започвам да се питам от кое ме е страх повече: да се проваля или да успея, тъй като и двете ще променят драстично живота ми, а аз не съм много добра с промените?

И тук някъде слагам точка.
После се стягам.
И спирам да се страхувам и да мисля за останалите и за всички онези неща, които могат да им хрумнат по мой адрес.
Обществото е клетка и е крайно време да затворя вратичката ѝ от външната страна.

От днес ще летя с птиците.

478. fighter

2011-06-04T12:50:00.004+03:00

Тия дни някъде прочетох, че повечето хора по-лесно могат да бъдат убедени, че са нещастни, отколкото, че могат да се борят да бъдат щастливи.

Винаги съм била скептична относно всякаквите книги с цитати и мъдрости вътре, които ти помагат по някакъв начин в живота (в стил "Как да започнете да обичате козата си, въпреки всичките и недостатъци" и т.н.), но мисля, че именно в момента някой трябва здравата да ме опердаши с една такава.

Първо, защото тия книги са пълни с глупости и те карат да мислиш, че без тях не можеш да си оправиш живота и второ, защото толкова съм се отчаяла, че съм готова да зачета някоя подобна помия, мислейки си, че тя е единственото нещо, което може да ми вдъхне достатъчно кураж, че да се стегна и да си подредя бъркотията, а след това да счупя решетките, които сама съм си сложила от страх и не знам си какво още там!

Христино, осъзнай се... вече си на 20. И две. Почти.

Навсичкото отгоре съм сигурна, че в последните два-три дена Ви досадих с хленченето си. Само че боецът в мен (който всички Вие много добре познавате) съм го загубила някъде и не мога да го намеря, а и съм почти сигурна, че открия ли го той няма да иска да се бие.

*rrrrrrAwr*

I'll change that!

*хвърлете по някой надъхващ цитат, ако Ви хрумва. Върши работа и някоя песен. 10x

xoxo

477. all I need

2011-06-03T16:55:00.003+03:00

Имам спешна нужда от конска доза "Вдъхновение". Моля?!
Добри хора, бъдете така любезни да споделите с мен някой впечатляващ филм, музика или книга, които да ме изкарат от временната ми творческа абстиненция, тъй като в момента почти всичко ми се струва скучно, изтъркано и по никакъв начин не ми действа на фотографското или писателското либидо.
С други думи, Моля някой да ме удари ("като удар с оловна тръба", за да цитираме и Пратчет) с нещо, защото аз съм затънала.

Предварително благодаря.
*усмив*

476. пишат ми се...

2011-06-02T14:32:00.005+03:00

Пишат ми се светли неща. Описани старателно буквички, с меки пастелни цветове. И всичко да е очертано с много красиви и изчерпателни думи.

Само дето...

ме е страх да започна, тъй като знам, че всичко, което ще излея от себе си, ще бъде остро, грубо, с ръбати крайчета, без никакви плавни завъртулки и тям подобни захарно-памучести красоти.

И все пак ще опитам.

Хората казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му. Казват и че не трябва да се отказва от тях, а да ги преследва дори когато ситуацията изглежда безнадеждна. Но също така споделят и че трябва да си стъпил здраво на земята и да не хвърчиш в облаците. Хората са парадоксални същества и постоянно те хвърлят насред кръстопът от думи, без табели, които да те ориентират в правилната посока, без GPS или поне някоя остаряла хартиена карта. И въпреки това не можеш да не ги обичаш, тъй като именно те съставят живота ти. Не хубавите дрехи, обзавеждането вкъщи или новата прическа (макар че, признайте си, по-добре е, когато тези неща са на някакви висота и те карат да се чувстваш комфортно или красиво), а хората. Онези, които обичаш, създаваш или срещаш случайно. Най-разнообразни от гледна точка на външен вид, мъдрост и душевна красота... и всички те циркулират около теб и сами около себе си, а около тях се въртят други, а около тях - други... и...

Разбрахте ме нали? Ако не сте си представете един миш-маш и сте готови. А после си представете, че всяко едно парченце яйце, домат или чушка се мъчи да си навре зеленчуковия нос във Вашата лучена работа и да Ви каже как трябва да се завъртите, за да бъдете правилно сготвен, че обществото да Ви сдъвче по-лесно.

Затова хората са парадоксални същества... Защото ти казват да мечтаеш на едро и когато видят, че го правиш, а още повече, че успяваш да сбъднеш част от мечтите си или че си на последното стъпало от постигането на нещо голямо, те ти казват, че не можеш да го направиш, защото общественото мнение е по-важно и защото ти ще изглеждаш еди-как-си в очите на другите.

Ха сега мечтай, живей и пиши с меки и сладникави думички колко красив е животът...

Как да стане?

475. photography, you're my clean white love

2011-05-09T14:23:00.002+03:00

Знам, че много пъти съм обещавала да се завръщам с писане или със снимки... с каквото и да е. И не съм го правила или пък съм го осъществявала след много време... Нито пък очаквам, че някой ме чака мен точно да се активизирам отново...

Този пост е самопризнание...

че най-добре се чувствам, когато се върна в моите води, защракам с фотото, а после и по клавиатурата.

Но нали съм експериментатор, все ме вее някой нов вятър на някъде...
само дето забравям, че у дома е най-хубаво.

474. words

2011-04-23T22:57:00.001+03:00

Забравила съм красивите си думи, някъде, в тъмен ъгъл неясно къде и защо.

Забравила съм да пиша, да се изразявам изящно, с много прилагателни, меко да ги роня от устните си.

Забравила съм да казвам малко с много думи, които услужливо да те омайват.

И това е добре.

Не искам да отежнявам чувствата с много приказки, да ги обличам в прелестни дрехи и да измислям сложни начини да се изразя.

Без дъх

се молех

за

истинска любов,

не просто

заблудата за такава.

Имах нужда

от

истинска любов,

не от лъжа

сътворена от някого,

нито измислица,

съществуваща

само

в моя свят.

После се появи.

ТИ.

473. I am what I am

2011-04-22T18:26:00.003+03:00

Aз съм това, което съм...
и не мога повече да се извинявам за това.

1. Следя минимум 14 серила на седмица. Всичките са доста странни, смешни, някои от тях са анимирани, някои са за ядрена физика, във всичките иронията и сарказмът преобладават и са груби, във всеки един от тях животът е нереалистичен и едновременно с това толкова близък до моя собствен.
2. Наблюдавам няколко youtube канала (почти толкова, колкото и сериалите) и във всичките се обсъждат неща, на които повечето хора извън интернет пространството не обръщат чак такова внимание.
3. Слушам... може да се каже "странна", музика. Не българска, нито комерсиална, а такава, в която текста и мелодията са по-важни от парите, които могат да се изкарат посредством хубав перчем, акустична китара и сносно пеене на 14-годишни звезди.
4. Чета още по-невероятни книги от всичко по-горе изброено.
5. Мека и наивна съм с хората. С Всички хора. Не съм се научила да казвам категорично "НЕ", от което все още страдам. Не съм се научила да режа и да бъда груба. Мога го само когато съм прекалено изнервена и всичко ми е дошло до гуша... защото не обичам да наранявам и да обиждам без да искам. Защото все пак не е важно какво казвам, а как ме разбират. И затова все се опитвам да съм мека и леко-леко да отблъсквам хората, които не искам в живота си от себе си.
7. Имам поне 3 фото-галерии, макар и малко запустели за момента, следя стотици други, които ме вдъхновяват и прави неща, които голяма част от заобикалящите ми хора не разбират и не възприемат. Повечето мислят, че летя в облаците и се занимавам с проекти, които никога няма да се осъществяват.
8. Занимавам се с твърде много неща наведнъж, което от една страна ме прави разпиляна, а от друга всестранно развита и интересуваща се от околните и техните страсти и хобита. В нищо не съм прекалено добра, нямам нито един добре развит талант от мога от всичко по малко, дори да е елементарно познание - имам го. Не смятам, че е важно да си вглъбен в едно или две неща и да затваряш очи за всичко останало - светът е твърде голям, хората в него твърде много, а техните любови още повече, за да се огранича аз с един човек, един град и едно хоби. Мога да си говоря с почти всеки човек на почти всякаква тема.
9. Мечтателка съм и имам големи планове. Повечето от тях звучат нелогични, прекалено неосъществими, но аз все пак ги имам. За някои от тях дори ще се боря.
10. Може би най-голямата ми грешка е, че твърде много се опитвам да угодя на хората около себе си, не само на онези, които обичам и ме обичат, а и на много други. А може би това ми е най-хубавото. Знам само, че някак си от всички работи все аз излизам виновна или прецакана, но някак си свикнах да живея с това. Все още ми става мъчни и тъжно обаче, когато се получи нещо подобно.
11. Никога няма да започна да живея Само и Единствено за себе си. Винаги ще има някой до мен, който да е по-важен.

Аз съм това, което съм...
и някак си все съм неудобна на някого.

472. put your best dress on

2011-04-20T00:02:00.003+03:00

*начало на оффтопик-а*

Не че този пост ще има каквото и да е общо в рокли, обличането им или пък свалянето... не, с това последното може и да има общо, дори много общо, просто в момента съм се потопила в Damien Jurado много активно, а това - в заглавието, ми е една от любимите ми негови песни.

*/край на оффтопик-а*

А дните продължават да се нижат като несполучливи опити да напишеш разказ или есе - студени, кратки и неразбрано-дъждовни, да ги вземат мътните... локви, дано! Но само от гледна точка на метеорологични условия разбира се... от друга гледна точка, и то от една много по-хубава гледна точка, се редят дълги, гушкащо се-топли и усмихнати. Ако ги гледам от трети ъгъл са доста безлични, но това не е от значение, тъй като 80 процента от времето си прекарвам по втория начин. Угаждам си на желанията... и не само на моите собствени.

обичам, обичам, обичам...

Оказва се, че писането било като карането на колело или това на кънки, или пък плуването - веднъж научиш ли го, за колкото и време да го изоставиш, винаги можеш да се върнеш към него и след кратка разгрявка да си взелеш в собствения ритъм. Също и като това да спиш по 3-4 часа на денонощие. Не че не обичам да си поспивам качествено дълго, но определено не ми достигат едно 4-5 часа да си свърша нещата, които трябва да направя. Например не намирам никакво време да си наобиколя галериите и да видя какво става там, какво са направили любимите ми артисти, какво се случва с моите снимки и т.н. Нито пък намирам време да пиша достатъчно и всичко това, защото съм се вкопчила в 8-часовия сън, с който съм решила да се дарявам от известно време насам. Е вярно, че реалния Реален живот си е изтощителна работа, но НЕреалния ми Реален интернет живот ми липсва малко от малко. Постоянното ровене в галерии, вдъхновяването от чуждите автори, два часа прелистване на flickr, защото съм дрогирана вляза ли там, ежедневното писане тук и четенето на два-три Здължителни за деня блогове... аргх.

Искам си интернет времето, и понеже не ми стигат 24 часа в денонощието, за да си свърша всичко, обявявам стачка и предлагам да се увеличат до 30 часа, барем се справя някак си.
Сега отивам да се даря със 7-часов сън... защото акълът ми не го побира как съм стояла до 3-4 на компютъра при положение, че трябва да стана най-късно в 7.

471. the "L" word

2011-04-09T22:33:00.000+03:00

И после, както пее в една своя песен Bjork... it’s all so quiet and so peaceful until… ZING BOOM! You fall in love!

Вечните порции парадокс, които светът, животът, вселената, съдбата и всичко останало, решават да ти поднесат на масата и да те оставят да се чудиш от къде да ги започнеш първо, защото са толкова красиво приготвени и сервирани, че те е страх да ги развалиш като ръчкаш с вилицата и второ, защото са толкова ОГРОМНИ, че още от първия поглед ти става ясно, че НЯМАШ шанс да се справиш с тях. Пък ако ще да ги приемаш на почивки...

О да, съдбата има чувство за хумор. При това гадно. Само че този път не успя да ме извърти, дори напротив... даде ми всичко от онова, от което имам нужда, че дори и онова, което искам... първоначално си мислех, че единствено не си пасва момента, в който това се случва, но и това излезе както трябва.

И от тук нататък светът да прави каквото си поиска... аз си имам Моето си и никой не може да ми го вземе.

С други думи... животът ми е ПОП-фолк...

Разбирайте го както искате.

Само знайте, че съм щастлива...

470. Rock'N'Roll Song Designers

2011-03-18T19:07:00.000+02:00

Тъ тъ ръъъъ...

А пък Хрис се завръща в блог-пространството.

Чак... странно е някак. И едновременно с това е като... хм... вкъщи? Да, тази дума търся.

За жалост не мога да Ви обещая редовност. Нито пък, че емоционално и психически ще присъствам във всяка една дума, която физически отпечатам тук.

Твърде съм се разпиляла напоследък и ако до преди ми липсваше концентрация, сега вече имам сериозни проблеми с вестибуларния си апарат. Което въпреки всичко... все пак не е новина за никого, нали?

И така...

So far in my life…

I don’t know where to begin. How about that…

My life is so fucked up right now… it’s like I’m having a constant orgasm. Really! And if I have to say the truth – I actually enjoy it 24/7. Is that masochism or what?

Какво друго... о, трябваше да добавя, че на всичкото отгоре, вместо да се мъча да си оправя нещата, аз си подритвам късмета и така си играя на ръба на пропастта, че... че започвам да се чудя аз ли вървя по нейния ръб или тя по моя?

И всъщност... кой каза, че живота започвал там, където завършва зоната, в която се чувстваш комфортно?

Не знам.

Но пък знам, че е бил прав.

Мантрата за 2011 е това.

Очаквайте ме малко по-събрана в следващите дни, тъй като блогът беше/е едно от нещата, които винаги са ме карали да се чувствам добре и няма да го оставя. Просто напоследък нямах/нямам време за него, но ако трябва ще си създам допълнително или просто ще отрежа още малко от спането си, за да се справям.

Освен това ще се постарая още от утре да се върна и със снимков материал. Че малко се позанемари работата и то не защото нямам желание, а просто защото... защото... ех, наистина нямам обяснение.

Просто не ги правех тия неща въпреки, че време щеше да се намери, желание и вдъхновение не съм спирала да имам и...

Та.

Успокоителен пост.

За всички, дето ме питахте къде се губя напоследък.

Тук съм. Просто се размотавах малко повече от обикновено.

И поздрав с Остава - Rock'N'Roll Song Designers

469. winter fields

2010-12-20T17:56:00.006+02:00

468. november colors

2010-11-14T18:30:00.003+02:00

467. guns

2010-11-04T12:19:00.001+02:00

466. november

2010-11-03T16:50:00.005+02:00

С много Буги от сутринта, граматика в неприлични количества и главоболие за цвят... моят ноември започва hazy, foggy, с някакви надежди в малки количества и много, ама много есенно bokeh.

465. pablo

2010-11-02T07:50:00.002+02:00

464. author

2010-11-01T20:21:00.002+02:00

"I want to write things that people want to feel."
thomas and lola

463. October's smiling at me

2010-10-22T17:01:00.015+03:00

Денят е топъл, парков и запознаващ ме с някакви деца и палета.

Плюс това сe яде домашна торта, а повода е "Ами най-накрая някой се сети да направи", плетат се вълнени чорапи за зимата, защото на плочките в хола си е студено и се опитваме да мислим за щъркели и Април, понеже хич не ми се ще да осъзнавам факта, че следват дълги и снежни месеци.

Денят, също така, предлага и есенни салати, всякакви, овкусени с много зелено, жълто или златно и червено, с малко синьо по краищата, заради ясното небе.

462. I wanna be your dog

2010-10-21T15:34:00.008+03:00

today is about The Stooges...

"Търся любовта

абсурдна

наудобна

..."

Христослав Станков

(my new model)

Думи, за които съм абсолютно сигурна, че съм чувала/чела някъде другаде, преди да мярна профила на този dude във fb-то. И въпреки, че този пост няма да има нищо общо с любовта и кучетата, все пак трябваше да споделя.. напомням и че утре е петък и излиза новия клип на Hank Green във vlogbrothers, за които говорех повече вчера, тъй че чеквайте.

Аз сега се грея в компютърния клуб на НБУ-то, не за друго, а защото нямам никакво желание да излизам на тия "уж" 13 градуса (сто про са по-малко, макар че много ми се ще да вярвам на ZRock.) дето са навън, въпреки огромното ми желание да отида да центъра и да си купя едни плетени, сиви и дълги до лактите ръкавици - очевидно е, че ще го отлагам до последно (ама "до последно" в смисъл днес, а не "до последно" в смисъл, докато завали сняг). Шопингът напоследък ми се отразява все по-зле и то по простата причина, че всичко дето се въргаля по магазините става все по-хубаво и добро, връща се to the basics (а това винаги е добре) и всеки маниак на тема "бъди като нинджа с дебитната/кредитната карта" като моа, страда от липсата на достатъчно финанси във въпросната карта. *въздиш* Мъка. И разбира се, заплатата се превежда ЧАК другата седмица, което си е направо убийствено, когато се съпостави с факта, че открих палтото си за тази зима. С други думи, много страдам и чувството се подсилва от провалените планове за утре вечер, които сега трябва да кърпя по някакъв начин, защото не мисля да си остана у дома.

забравих си фотоапарата вкъщи.

идиот.

and don't forget to check my ivent in fb... The "Never Happened" Hour.

and also... I wanna be your dog.

461. headdesk

2010-10-20T16:36:00.005+03:00

"Oh, Internet! What disturbing question won't you ask?"
John Green

За непросветените, Джон Грийн е известен американски писател и един от двамата братя, водещи известен влог в youtube, наречен vlogbrothers. За (ново)просветените, Isn't he awesome?!
И преди да започна да говоря за каквото и да е, искам да кажа, че абсолютно обожавам Ханк Грийн (John's cooler (in my opinion (the dude writes nerdy songs and plays them on his guitar!!!) brother, duh!), но тъй като всяка сряда излиза новото клипче на Джон, а днес се сряда, ще споделя, че просто съм все още моментно (този момент продължава цял ден) повлияна от видеото за жирафската любов и от жирафската тениска, която са пуснали в продажба.
So, John Green... от утре се впускам в някакво издирване на негови книги (3), усещайки абсолютната сигурност, че ще ги намеря някъде из центъра. За жалост съм почти убедена, че най-вероятно ще намеря само една от тях - Looking for Alaska, защото е най-известната му, понеже през 2006, благодарение на нея печели Michael L. Printz Award. Ще ми се обаче да докопам An Abundance of Katherines, книга, за която (няма да има spoilers) самия той каза само две изречения в едно от своите клипчета (от миналата сряда, мисля), с които не се хвалеше, а само отбелязваше, че някой си направил татуировка с една от формулите, които той измислил за книгата (isn't that totally AWESOME! (said with Barney Stinson's voice).

Абсолютно омишмашен пост, I know, but I kinda feel like миш-маш myself. Само исках да кажа, че трябва да следите канала на Ханк и Джон и зверски да ми съчувствате, защото за утре трябва да преведа 12 страници с технологии за боядисване на платове.

just kill me NOW!

460. doodley doo

2010-10-07T13:58:00.026+03:00

Днес се борят настинки с чайове. Зелени. Билкови.
Плодови. С лимон. И много детелини за късмет.

После се използва слънцето максимално, защото
нали може да е последното хубаво и топло за
тази година. гроул.

Обикалят се есенни улици с майката, която припомня
интересни и смешни истории от преди няколко години.

За финал се ядат домати и ябълки у баба.
Защото там е най-вкусно.

459. sth

2010-10-05T21:49:00.003+03:00

свиря на китарата. всеки ден ровя сайтове, гледам акорди, дробя ги с топло мляко и мед в една огромна купа и кусам. прекрасно стопля след като си се прибрал, дъждовен, ветровит и с есенни листа в косата, които откриваш чак на другия ден в леглото, омачкани, да миришат на сън.

пия неизброими количества кафе с кола и изпушвам половин кутия цигари. задължително marlboro. дебели. инаквите ми се губят между пръстите. вият се едни сиво-сини димове, къдрят се над главите ни, а ние продължаваме да снимаме "Истина не вдига шум", използвайки като лабораторни плъхове всички жълти списания.

простотата на фактите ги прави по-малко желани за хората. трябва да има "бум" и "бам", по възможност с големи букви, задължително щипка изневяра и колкото се може повече силикон и прически в стил "бухтичка". все фалш, който е изключително привлекателен, понеже крещи за себе си "виж ме!". и стадото гледа.

а аз кусам, акорди, с топло мляко и мед. понякога след това си чупя орехи, с ръце, разхвърлям черупки по масата и ги изчитам. колко много има написано по тях, във всяка малка гънчица.

и се възмущавам. противно на всичките ми очаквания, все още го правя. всеки ден. постоянно се намира някой, който да ме откаже от вярата ми в човечеството, да ме отврати, да ме разочарова. и после пак, и пак. и се чудя "колко още? нали предния път каза, че няма на къде повече". ама има. винаги има на къде повече. като се стигне дъното, взимаш лопата и копаеш надолу.

а аз пак, наивно споделям "нещата ще се оправят".
защо?

докато има мляко, мед и орехи, а ръцете ми миришат на домашно омесено тесто за курабийки, всичко ще е наред, с карамелизирана захар отгоре.
и защото срещам теб.

458. warmth

2010-09-27T22:10:00.004+03:00

this time I'm so calm.
usualy I steal moments... touches. two or three times whe shook hands. and that's all for the 8 months we know each other.

this time is soft.
like cotton... without the stickiness and the way it dyes your fingertips in pink or in that strange green-bluish colour.

and I'm actually surprised to find out that I'm able to love different people in so many and various ways.

this time is easy.
now I'm not crazy, my head is still on my shoulders and the brain living in it is still there too.
only my stomach aches when I expect to see him. but I'm okay with it... at least I think so. there's no drama and I miss it just a bit. (I know, I know... but you're a drama queen too, so don't give me that look.)

love him?
Hell yes!

пост нулев

2010-08-28T00:14:00.004+03:00

p.s. - don't keep more than you can swallow: love, heat or hate.

Charles Bukowski

срам ме е задето позволявам на хората да ми убиват волята, желанията и да ми казват от какво се нуждая и от какво не. срам ме е, че ги слушам. срам ме е, защото ги оставям да ме командорят. и най-вече ме е срам, задето нямам никаква причина да го правя. поне да казвах "ами правя го, защото после мога да кажа "заради тях го направих" и да се изкарам някаква жертва от цялата ситуация. но и това не правя. чудя се дали не съм се задълбочила прекалено много в непукизма си в последните няколко месеца. чудя се и къде си изгубих гласните струни и защо вече не мога да викам. кой ми сложи каишката...

и се ядосвам. е кой може? аз. само аз правя такива глупости. затварям си очите. спирам да се карам с хората, за да има мир, любов и другите му хубави неща от този типаж. какъв компромис с мене самата съм направила. да не си изразявам мнението. това никога не е било. и тука някъде се сещам за определението на думата "компромис" в тълковния речник и ми се завъртява главата от това колко много съм се сбъркала.

ограничаване на своята лична свобода и пространство за сметка на съответната страна, без да се търсят и очакват дивиденти за това.

айде само без тия, много моля. ограничване. звучи твърде зле, за да е истина, но все пак е. и в главата ми избухват хиляди малки скандалчета, за сериозни неща, които съм могла да подхвана, но не съм. и се ядосвам още повече. а пък някак не върви в 12 и половина през нощта да почна да звъня на хората и да им се карам за неща от преди няколко дни или седмици, защото те вече са просто минало. обаче пък почвам да разигравам едни сценки в ума си и всяка една думичка дето съм искала да кажа, но съм преглътнала изскача от въображаемото аз, в момента крещящо по баща ми, защото на него май най-много имам да му говоря. не. да му крещя. защото не ме слуша и задето бързо се пали. за глупости. и се циркосва, а мухите ги превръща в такива слонове, по-големи от китове. и сама на себе си, започвам да се хиля, защото се сещам, че веднъж бях казала на мама, че ако ме беше родила малко по-тъпа и малко по-хубава щях да съм голяма курва. добавете сега и проблемите с бащите и на такива като мен, само че малко по-тъпи и малко по-хубави, се крепи цялата философия за тиквите и порно индустрия. и започвам едно въздишане, а после едно четене на обяви за работа и си мисля как утре ще му кажа, че си търся друга работа и да си търси и той човек да заеме моето място. край вече. довиждане. ама после ми омеква душичката и... ах, тия компромиси с мене самата. отново. не си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото ще трябва и той да си търси човек" и разбирате ли, да оправдая себе си с него, а си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото не искам да водя тоя пет-минутен досаден разговор, свързан с моите си желания. като цяло мързи ме да занимавам себе си със себе си.".

и се ядосвам още малко. защото не знам какво да се правя. всъщност знам. ама и това някак не искам да го правя, защото изисква от мен да се хвана и реално да свърша нещо. пък аз вече толкова време се нося по течението на собствената си летаргия. абстиненция към неправенето на каквото и да е. а винаги съм знаела, че е то е по-лошо дори от правенето на грешки и че въпросът "защо го направих" винаги е по-малко лош от "какво ли щеше да стане, ако го бях направила".

и за да не се стресирам излишно решавам, че от утре започвам да правя поне по едно нещо на ден, за мен си. лично. за психическото и физическото си здраве. да викам, когато ме ядосат.

никакво гълтане
на проблемите

46/365. Dr. Wanna Do

2010-08-06T13:15:00.003+03:00

Забележка: Искрено се надявам д-р Симеон Досев да не чете блогове на 20-годишни момичета с не съвсем ясни виждания за живота, защото ще се получи малко неудобно при следващата ни среща. Ако все пак д-р Симеон Досев чете блогове на 20-годишни момичета с не съвсем ясни виждания за живота, то аз много се моля той да гледа нещата от по-забавната гледна точка и да не се обиди (а аз няма да кажа нищо обидно, но някои хора са докачливи все пак), защото ако го направи, то най-вероятно *дори да е професионалист* може да си го изкара на някой нещастен зъб, който кротко си дреме в устата ми.

Днес съм на зъболекар (бас държа, че от Забележката стана ясно, че днес съм на зъболекар, но „Днес съм на зъболекар.” звучи като много добро първо изречение). Трийсет минути преди записания ми час цялото небе се е смрачило, навън се гърми и ей сегинка ще заплющят едни едри капки. А аз гледам през прозореца и си мисля „О не, в това време... не, не, хич няма да ходя никъде. Не!”. Ама се обличам съвсем бързичко и с чадър изхвърчам от нас, за да стигна в клиниката на biodent (o, мазохистът в мен определено е доволен) преди да е заваляло. Стигам до розовия парапет на стълбите точно в момента, когато започват да падат първите едри капки. Влизам в чакалнята и звъня на звънеца. Отварят ми и се мушкам в другата чакалня, намираща се в самата клиника, а не в коридора пред нея, и притежаваща доста повече уют (ако разбира се пред уют разбирате розовите стени и тихата музика от преди 20 години, която хич не успява да заглуши звуците, издаващи някои от пациентите). Попълвам формулярчета, подчертавам три пъти, че имам фобия от посещенията при зъболекари и сядам. Коремът ми се е свил, сгънал и стегнал възможно най-много, което се дължи на въпросната фобия, заради която още от началото на седмицата хич не ми е добре, а днес цял ден ме тресе някаква параноя. Всъщност точно преди да попълним формулярите установяваме, че часът ми не е днес, а вчера, но и това мое неразбиране обяснявам с фобията си (а как всъщност е научното наименование на фобия от зъболекари и машинките им, които сякаш ти пробиват мозъка (стига да имаш)?). Навън валят котки и кучета, чува се някоя гръмотевица, а на мен главата ми се върти, върти. Разбирам само, че вместо да съм при д-р Наумова, която е трябвало да ме приеме вчера, ще бъда при д-р Досев. „Мъж? Е стига, не, не! Още сега трябва да си тръгна и всъщност въобще не трябваше да идвам!”. Ама оставам (o, мазохистът в мен определено е доволен) и тъпо се взирам в рафтчето със списание, предоставени за чакащите, но в зъболекарски кабинет и последният брой на Harperss Bazar не изгежда бляскаво. Казват ми, че ще ми направят снимка преди да започне прегледа, защото и без това здравната каса я покривала. Най-обичам да харча пари, които отдавна съм дала със знанието, че вероятно никога няма да мога да се възползвам от тях и понеже сега разбирам, че ще мога да се възползвам от тях се съгласявам много бързичко на снимката. Казват ми да следвам сестрата и аз следвам, „Ама тя защо излиза от кабинета?”, минаваме по някакъв притъмнял коридор с лошо осветление, което е още по-лошо, заради бурята навън. Изведнъж почва да става страшно, а коридора все по-затъмнен, макар и да съм направила буквално 6 крачки по него, докато стигнем до метална врата. „Окей, тук вече ще ме накълцат, абсолютно съм сигурна, защото така започват всички филми на ужасите!”, ама зад вратата няма нищо страшно, само машината за снимките, едни шкафове и стол. Скучна работа и все пак мазохиста в мен все по-енергично ликува. Правим снимка, става ми смешно, но момичето май решава, че ми е притеснено и пуска някаква успокоителна реплика. Връщаме се в кабинета, където чакаме десетина минути снимката да стане готова, а тока изгасва за няколко секунди. Гррр. След още няколко секунди вече седя на зъболекарския стол и честно казано ми иде да се разплача. Добре че д-р Досев е толкова хубав и млад, и мил, и обяснява тихичко, и... ами секси е (д-р Досев, ако все пак четете, разчитам на незабавна амнезия от ваша страна) и затова някак се сдържам. Прави преглед на зъбките, установява нещата, които аз съм установила от вкъщи с помощта на джобното огледалце и после гледа снимката, заради която ме гръмва с информацията, че мъдреците ми растат съвсем перпендикулярно на другите зъбки и ще трябва да се вадят. Е сега вече съм готова наистина да се разплача, защото сме додрапали до апогея на мазохизма ми за деня. Пита ме дали да започва с това дето трябва да го прави днес и аз свивам рамена, избълбуквайки нещо неясно. Оправя някаква стара пломба и ми обяснява как всъщност пломбите трябвало да се подменят на всеки 4-5-6 години, с което ме застрелва още веднъж – „О мой Боже, колко съм неосведомена и необразована!”. Днес нищо не боли, защото зъбът е поправян преди, просто е време за въпросната смяна, за която говоря. От тук нататък нещата стават леко досадни, няма търпка, фобията е позатихнала за момента, д-р Досев бавно, но сигурно изпилва пломбата и през минута ме кара да плюя, от което няма как да не ми стане смешно, от което пък няма как да не ми стане гузно и да не се изчервя от срам, заради собственото си подсъзнание. Приключваме за днес и записваме час за утре сутрин, когато ще сложи новата пломба, защото венецът ми се бил разкървавил и трябвало да се успокои, и там купчина лекарски обяснения, докато аз мисля затова колко е... хубав. Допопълваме някакви формуляри, плащам някакви много символични 6 лева за всичко направено в последния един час и си тръгвам, а той след мен се провиква по коридора да ми каже да не ям в близкия половин час. „Ама д-р Досев, аз от мисли за Вас едва ли ще ям нещо в близкия половин месец”, усмихвам се и дим да ме няма. Прибирам се, мрънкам на майка ми, въздишам и прекарвам един час в сайта на biodent, от което още повече се убеждавам за високата класа на клиниката, нещо, което ми се бе изяснило още с първото влизане в кабинета, но все пак моя милост обожава да повтаря някои неща, ей така, защото са и харесали. Кликвам на онлайн консултации, където можеш да зададеш въпроси и да почакаш бързите им и компетентни отговори, чудейки се дали ще е крайно неподходящо да си формулирам въпроса що-годе в стил: „Д-р Симеон Досев женен ли е? И ако не е, има ли си сериозна приятелка? И ако няма, как стои въпроса с това да се среща със своя пациентка?”, а после обяснявам на брат ми по телефона колко е хубав и как бих си разбила някой зъб вповече, за да ходя по-честичко до там. Бро споделя, че ще ми помогне, все пак семейството трябвало да се подкрепя и по случая се смеем силно през слушалките.

И така нататък...

Полезен съвет: Ако искате някой около Вас да е по-тихичък го пратете на зъболекар. След като му държат устата разчекната около час няма да има желание да я отваря до края на деня. Минимум.

45/365. EGO

2010-08-05T14:37:00.002+03:00

Изоставени интернет страници. Блогове, подхващани проекти с музикална, фотографска или поетична гледна точка. Простички, сложни, за дългите дни в кратките Ви животи. Блог за мен и теб. Един за мрънкането. Един творчески, един с някакви пилета, убиващи се по брутални начини и един с голямо синьо чудовище. Добре че сме еднаквно несериозни. А Злати и Катка не са се мярвали в техните собствени от поне една година, а ако са, то са направили нови, за които аз не знам и притежавам старите странички, които никой не вади от рафта, защото са... ами стари. Ако бяха книги в библиотека щяха да са събрали вековни пластове прах по себе си. Е добре де, не вековни.. Укорете ме сега, че имам чувство за драматичност и така нататък, като точно Вие сте кралици на драмата не по-малки от мен.
А имате какво да кажете. Знам го, защото аз имам какво да кажа, макар че определено не ми остава времето или силата да го правя всеки ден, но понякога се старая да наваксам и в един час да разкажа за цялата седмица или нещо в този род. Знам, че гласовете Ви не са утихнали, защото знам с колко много други неща се занимавате и как някои са оставили едно за сметка на друго, но... май преди имахме повече време и се интересувахме от няколко неща наведнъж. Имаше няколко месеца, в които пишех всеки ден, ей така, защото то все напираше отвътре и винаги ми оставаше по един свободен час, в който да му дам шанс да се излее в блога или на някой лист. В същия тоя ден намирах и по един час за снимане, за обработване на фотосите, всяка вечер гледах филм и по няколко часа говорех с определени хора. Или дните стават по-къси, а часовете губят секунди или... не зная.

Искам пак да Ви чуя гласовете ясно и силно както преди.
Не може да сте се уморили толкова бързо.

44/365. loves me not

2010-08-04T23:58:00.001+03:00

пред някого трябва да изкрещя колко съм влюбена
как ми отнема цялата ми енергия
и как съм изцяло негова

а той хич не е мой

все още

*слуша се само Kiss That Grrrl by Kate Nash

36/365. the lukewarm

2010-07-27T22:19:00.003+03:00

or
3 days in a coma.

...и реалната липса на сила и желание за каквото и да е, освен да стигна до леглото и по възможност да не излизам от него... и то не просто да не излизам от него днес или днес и утре, ами поне до края на седмицата. Почти го направих с 16-часов сън, нещо, което не ми се беше случвало от няколко месеца, имайки впредвид, че в последните упорито отричам над 7-8 часовия сън. А аз съм човек, от ония, дето обичат да си поспиват. По много. И не знам дали трябваше да си наваксвам или просто времето е такова, дъжд и хлад влизат през отворения прозорец, а гръмотевиците са ми приспивни песни, но знам, че ако не се бях хвърлила под душа, най-вероятно нямаше да се разсъня до утре по обедно време. Не мога да кажа, че съм истински будна, но поне не съм заровила глава във възглавницата и най-накрая започнах да правя стъпки към бягството. Утре ще получа и няколко свежи глътки въздух, които да ми дадат сигурността и силата да продължа, а след 20-тина дена ще си получа и ударната доза от позитивизъм, за да издържа зимата в малкия град...

ако въобще ми се наложи да я издържам.

32/365. last days of magic

2010-07-23T21:03:00.000+03:00

Three swiss witch-bitches, which wished to be switched swiss witch-
bitches, wish to watch three swiss Swatch watch switches. Which
swiss witch-bitch which wishes to be a switched swiss witch-bitch,
wishes to watch which swiss Swatch watch switch?

Поствайте още скоропоговорки, междувремнно обявявам, че всеки дето научи горното и ми го изрецитира като се видим дъ некст тайм ще получи шоколад!

31/365. rain rain rain

2010-07-22T23:54:00.004+03:00

Не помня времето, когато е било по-безопасно по улиците, защото по-тях са се движили по-малко автомобили с по-ниска скорост без да бъдат заплаха за пресичащите и човека с колелото. Не помня дните, в които децата са събирали зелени стъклени шишета от олио, които да връщат и с парите от тях да се купи баклава за 20 стотинки или, ако се спестяват, кожено яке. Нито пък онзи момент, в който хората са имали достатъчно пари в джобовете си, но магазините са били празни. Още по-малко времето, в което плочите на Бийтълс са се внасяли тайно, а момичетата не са могли да ходят лакирани на училище. Била съм родена, но не си спомням и годините, в които майка ми се е редила с часове по опашки с купони за сто грама кашкавал.

Приказки за лека нощ.

Винаги са ми казвали, че животът, някога е бил по-прост, лесен, по-безопасен и кротък. Снощи ми разказват нова приказка. Как днес е опасно с колелото по шосетата, как все някой бърза за някъде, как има дупки, как някой ще ме удари и как някой друг ще ме търси по канавките. Учат ме да се страхувам. От всичко. Най-вече от дишането. Учат ме на неща, които са добри за мен, без да знаят какво е да си мен. Учат ме... а аз се опитвам да кажа, че можеш да пиеш вода, да се задавиш и да умреш, но все пак, когато си жаден пиеш, нали? Опитвам се да кажа, че не можеш да се страхуваш постоянно. Че ако винаги си казваш, че риска е прекалено голям, то няма да живееш, само ще преживяш, ще караш колело с две допълнителни колелца и то само в двора на къщата и на всяка глътка ще се молиш да преглътнеш както трябва.

Голяма съм за приказки.

Днес цял ден си разсъждавам за хората. Най-вече за онези, с които никога няма да се запозная или дори да видя. Прозорецът в автобуса е отворен широко, вятърът се е оплел в и без другото оплетената ми коса, а аз гледам облаци. По-точно една дупка в тях и сърце не ми дава да извадя кротуващия фотоапарат от чантата си, за да снимам как небето се е схлупило навсякъде, освен над София - цялата облята от слънчеви лъчи, сиво-синя, бетонна, а от далеч изглежда още по-прашна след дъжда.

И в тоя момент, повече от всичко друго ми се плаче.

30/365. van

2010-07-21T23:52:00.000+03:00

one more time... blank

‎29/365. freeborn

2010-07-20T10:49:00.001+03:00

Отбелязвам някакво болестно състояние с купуването на шампоани, сапуни, душ-гелове, кремове, лосиони, пасти за зъби (и най-вече четките към тях) и другите подобни от вида, както и използването на всички наведнъж. Спомням си, че Злати веднъж ми се смя, отностно това, че имам твърде много неща в банята и сега като се замисля... в момента има 5 шампоана, три душ-гела, три сапуна и две пасти за зъби... о, и две маски за коса, плюс един балсам, всичките отворени за ползване поне по веднъж в седмицата, ей тъй, за самото разнообразие. И днес влетявам в някакъв магазин и хайде още един шампоан, защото мирише хубаво и защото е за еди-каква-си коса, а аз точно такъв нямам, разбирате ли, с авокадо... В тая баня на какво ли не мирише вече, от пъпеши и череши, до грейпфрути, манго и още нещо в стил лайка... има ли смисъл да продължавам?

маниак

*свободия на макс, другия месец може и да изкачваме Мусала

28/365. skin

2010-07-19T23:44:00.000+03:00

Кожата има един много особен аромат след ден на плажа, който е малко труден за описване, макар и безкрайно приятен и обаятелен. О, сетих се...

Мирише на слънце.

Днес на язовира се къпем с Нели, която е един огромен и приятно дебел лабрадор, която въпреки всичко бе достатъчно любезна да не се отръска върху нас след банята си. Нахвърляли сме колелетата, дрехите и телефоните си на брега, разчитайки на чистата случайност, че някой няма да ги окраде, докато сме навътре и сме смеем с цяло гърло. После на брега слушаме Laura Marling и Kate Nash, мажем се с плажно олио, ядем corny-та и продължаваме да се смеем.

Прибираме се и с огромно удоволствие взимаме с пълна скорост баира, само че надолу и спускането напълно си заслужава мъката при изкачването преди два часа.
А полетата са жълти, слънчогледови, тук таме ги пресича някоя лилава или синя ивица, докато въображението дорисува облачни картини.

...на слънце.

27/365. Jack

2010-07-18T23:42:00.001+03:00

/blank/

твърде много работа и на работа, и у дома
твърде много по - приятни неща за правене, от това да се пише

‎26/365. in love with the seaside

2010-07-17T23:23:00.005+03:00

Толкова съм уморена, че ако докосна леглото ще заспя моментално. Затова седя в кухнята и се мъча, докато гледам "От местопрестъплението" (по-скоро то ме гледа) и се мъча... тъй де, чакам Бро и фадъра да се приберат и да доведат новото ни куче *понеже нямаме достатъчно животни из къщата*, което всъщност е кутре от незнайна порода, мъничко, безкрайно сладко и бе кръстено от мен с името Мръвка, но ми казаха, че не мога да го кръстя така и затова вече е Джак Даниелс (утре ще получите негова снимка), на галено Джак. Впрочем, той е страшен пич и знам, че като Зори го види другата седмица ще има да му говори миличко и като на олигофренче, както тя обикновено прави (Зори, специално разрешение имаш, ще го изтърпя, защото той е толкова сладък, че няма как да не му говори лигаво човек и аз едвам се сдържам).

Пък днес, докато бях на лов за нов бански (улових си), попаднах на някаква сергия, където продаваха каски и раници за военни, мрежи и подобните му там неща, и се сдобих със стара войнишка чантичка за противогаз само срещу 2 лева! Тя пък вече е изпрана, надписана и като цяло е придобивката, на която най-много съм се радвала в последните няколко месеца, защото е толкова простичко странна и нетипична.

Пребих се с колелото, просто защото вчера казах, че вече три седмици не съм слизала от него и все още не съм падала, което е малко чудно. Е, паднах вече, тъй че нищо чудно няма и спрях да се тревожа за себе си, защото знам, че всичко си е в рамките на нормалното най-накрая. Трябва да споделя и че целите ми крака са в синини, изключвайки голямата рана на коляното, заради пребиването днес, което пък наистина ме кара да си мисля, че съм добре и че не съм загубила чувството си разсеяност и постоянно блъскане в предметите (започвам да вярвам, че те се блъскат в мен).

Освен това, още от сутринта положиха творческото ми мислене на изпитание, връчиха ми пари за боя, показаха ми две стени и ми казаха "Развинти си фантазията и се оправяй!". И трябва да кажа - справих се много добре, защото на всички им хареса много, освен на мен, а това винаги е показател, че съм си свършила работата както трябва.

И продължавам да чакам с чаша вишнап, който е най-хубавият ликьор, който някога съм пила.

*лека нощ*

(остава по-малко от месец до морето - не се издържа!)

25/365. for coffee lovers

2010-07-16T22:22:00.002+03:00

Никога, ама никога, повтарям НИКОГА (болд, италик и подчертано, моля) не се захващайте с чистене по своя собствена воля, защото винаги, ама винаги, повтарям ВИНАГИ, ще се получи така, че хората около Вас ще схванат погрешно ситуацията и вместо да разберат, че чистите, защото просто трябва да изринета тая кочина вече, ще си помислят, че сте нещо голям ентусиаст по темата с метлата и онова шаренкото за паяжините и ще Ви накарат да изчистите още нещо, по-скоро няколко неща, по-скоро ВСИЧКО, което им скимне и накрая ще свършите покрит в прах от глава до пети и работил с прахосмукачката повече, отколкото през целия си живот до момента (по случая да спомена, че ако Дани (и всички от неговата раса, страдащи от арахнофобия) знаеше колко паяци + две гнезденца с милиарди малки паяченца съм изсмукала с машината днес, щеше да си легне и да спи с мисълта, че светът е едно поне малко по-хубаво място... поне за него, поне днес). *ух, най-накрая точка*

И никога не се наемайте да отговаряте на всички съобщения из интернет пространството, аз направих грешката да се опитвам да отговарям на всяка коренсподенция в dA и след половин час ми идеше да се гръмна. Но пък сме на трета страница с най-известните снимки за последните 8 часа, нях.

Препоръчайте някой хубав филм, плийз!

24/365. we are golden

2010-07-15T23:41:00.000+03:00

не искам
да съм поетът
нито поемата
още по-малко
онази, за която
на която
по която
да пишеш

‎23/365. blue shoes

2010-07-14T23:57:00.000+03:00

*blank*
между два рождени дни

22/365. a house is not a home

2010-07-13T23:27:00.000+03:00

Окей, екстремна ситуация в двора!
Глупавата ни котка (най-глупавата от четирите), която преди известно време роди и скри бебоци някъде из къщата, сега е зарязала едно малко сладко и рижавичко, все още непрогледнало изтърсаче пред стълбите ми и аз не знам какво да правя! Майка му (предполагаемата, защото са две родилките в двора ни) стои на пет метра от него и гледа тъпо, докато аз се опитвам да разсъждавам и да си мисля "Тя ще си го прибере" в продължение на два часа, наблюдавайки ситуацията от горния прозорец, за да не я стряскам нещо, нали разбирате. Ама тъпото животно нищо не прави, навсичкото отгоре е нощ и колкото и да е лято е студено, а то милото мяучи прекалено жално и... гррр. А не мога да го прибера, защото не мога да разбера дали го зарязала, но определено хич не си дава вид да и е зор, ама пък аз силно се съмнявам в способността си да кърмя що-годе новородени котенца и... казах ли "гррр"? И наш Гошо, защото той е "на всяка манджа - мерудия", провери мяукането, но като видя бебе и избяга като попарен. Мъж!

Отделно от това, днес ми се събраха три часа работа на компютъра и то два от които бях пуснала филм на майката... с други думи, нямам никакво време за Лапи и съм сигурна, че той страда. Добре че му изтеглих нова музика, за да не се чувства тотално изоставен.
Пробвайте Lykke Li. Мацката е добра и безкрайно странна, а last.fm-то я сравнява с Florence + the Machine, Marina & the Diamonds и Bat for Lashes (+ oще), но според мен главната ѝ прилика с тях е, че е също толкова извратена (не в оня смисъл) и шашава като тях.

So give me the reason to stay
Give me the reason to wait
You know I don't look to get caught
'Cause darling we're here but my true love is not

Lykke Li - Breaking it up

p.s.:Ellie Goulding също е приятна за слушане и се води сходна с всички изброени горе - да живеят рекомендейшъните в last-a!

21/365. I know I can be colorful

2010-07-12T23:51:00.002+03:00

ъм, не, не съм слушала tom morello, просто вишните в задния двор, нали... нях
иво - знам
тенкю

тихо и цветно, а пък колко мързеливо
*обешавам по-активно тук, ама пък съм толкова уморена с тоя активен спортен живот напоследък, че като стигна до леглото и не ми е до писане
€€

20/365. morello

2010-07-11T22:51:00.004+03:00

днес:

*установих, че имаме вишни в задния двор, в един от забутаните му краища, дето не се бях сетила да поглеждам, дъ;
*придобих нова пола - conte of florence, остави колко е яка, ами и марката звучи прекалено забавно;
*придобих и пет нови лака за нокти и е излишно да обяснявам, че съм се напляскала с всичките, нали;
*освен редовния маршрут от Елин Пелин до Гарата, отнемащ 40 минути на ден с колелото в двете посоки, днес минахме с Поли, Влади и (още едно момче, чието име забравих) Пламен/Павел (май беше с П, ама ще се окаже, че не е било, не знам) през Столник и Елешница, за да джамбуркаме в някаква рекичка, където моа собственоръчно улови рак с голи ръце (Сървайвър, ела ми!) и после се завряхме в някаква пещера, но Пламен/Павел сподели, че имало духове вътре и че преди бил чувал гласове там (в главата му са, сигурна съм) и всички бързо се изнесохме за всеки случай - определено си направихме бесен трип;
*си подредих стаята;
*абсолютно се убедих, че никой не го чете вече тоя блог

19/365. buzz

2010-07-10T23:55:00.000+03:00

Голям ми е миш-маш.. стаята. главата. работата. контактите с хора. бъдещето. Едно от петте да не беше някакво мазало от бъркани яйца, чушки, домати, сирене и лук, щеше да е добре. Особено последните две, другите три все се нагласят някак си.

За пореден път съм се спънала в камъка "и сега на къде" или в съседния нему "какво ще правиш с живота си". Дъъ, аз съм на 20, от къде да знам! Но ми се иска да знам, защото имам толкова много идеи в главата си, но нямам не успявам да реша, коя да подхвана. За половината не ми стига смелост, в другата половина не виждам голям смисъл, но все пак има какво да се обмисля по тях. За половината на първата половина, пък ми е ясно, че не си заслужава риска и смелостта ми, защото са някакви загубени каузи на младия мечтател и наивник, дето все още си мисли, че е в предучилищна и не знае съвсем добре кое е лошо и кое не е чак толкова. Абе исках просто да кажа, че съм mess. И то яко.

И докато си стоя тая, си хвъркам насам-натам и си губя времето в събиране на някакви впечатления от хора и цветя, но някак си не съм напълно сигурна защо точно го правя. По навик, за запълване на свободните минути, все едно, просто за да шавам на някъде и да контактувам с този и онзи.

Но пък ми е дошла една добра идея... или поне изглежда добра.
Само трябва да се свържа с 2-3-ма души, но все още не си давам зор.

18/365. July

2010-07-09T23:36:00.000+03:00

И как да се зарадвам на Юли, който утре става на 5. Или на юлското слънце, на хубавото време, на ясното небе и така нататък... Как?
Като за пореден път съм игнорирала вътрешния си глас и съм си казала "Абе Хрис, не бъди такава недоверчива и допускай хората малко повече до себе си. Дай им шанс, бъди добра, дрън-дрън и всичко останало!".

грешка в системата
АМА ОТ ГОЛЕМИТЕ

Още веднъж се убеждавам, че трябва да слушам само и единствено себе си и какво ми казва вътрешната Хрис, да не размишлявам повече от необходимото и да решавам кого да допускам до себе си, още по първото усещане, което получавам за човека, защото винаги е много близко до истината. Ама нали все ми се иска да опитам. Защото ми писва всички наоколо да са идиоти и си казвам "Абе не може всички да са такива, чакай да видя", а след дългото ровене и нараняване стигам до извода, че наистина всички са идиоти и че най-вече ДЪРЖАТ да си останат такива. Или които не са, рано или късно стават.
Омръзна ми от хора, на които вече не им пука за останалите, за най-добрите им приятели. Тези, на които по дифолт не им пука са по-добрата раса, ама наистина ми дойде до гуша, от тия, дето са ти обяснявали колко си значим, важен, обичан и след един месец "Ми, не ми е зор"... ми кат не ти е зор, знаеш къде е вратата.

И после ме питат защо не искам много нови приятели. Защото аз вече най-важните хора в живота си съм ги намерила и факта, че толкова години са до мен и никъде не мислят да ходят ми е достатъчен да знам, че всичко ще е наред. Защото имам място само за 2-3-ма още. Защото нямам нервите да давам много от себе си на нови и непознати хора, само за да ми разкажат играта след 2-3 месеца приятелство.
И защото знам как да задържа старите и значимите, а те знаят как да задържат мен.

17/365. Myths

2010-07-08T23:09:00.000+03:00

И ме вбесява постоянно, ей така от любов към спорта, a пък аз въобще не съм сигурна точно колко мога да изтърпя това положение и кога ще се разкрещя и изнеса от живота му окончателно. То бива характер и темперамент, ама това вече наистина на нищо не прилича. Както и решението му, че никой наоколо не би могъл да има мнение различно от неговото - ако някой все пак има, той ще бъде убеден, че греши, а ако това все пак не се случи, този човек ще се гледа лошо, докато не си измени мнението или темата не се забрави... поне за момента. А пък ако нещо не е направено така, че да му хареса... о, край. По-добре си правете примката за бесилото - все ще намерите някой достатъчно дебел клон в двора, че да Ви издържи. Такъв скандал ще е, че да сложите край на живота си наистина е по-добрата алтернатива. Но ако все пак направите нещо, което му харесва, ще бъдете мазничко похвален с глас и думи, значещи само едно: "Е, най-накрая и ти да свършиш нещо добре!". И тия неща важат и в сферите, в които не е добър или в тези, от които дори нищо не разбира.

Гррр.
и да, за баща ми идеше реч
особено в последния месец не се търпи

16/365. there is so much more

2010-07-07T22:24:00.002+03:00

Причината да обичам поредните почивни дни, е че през първия няма нужда да се напрягаш за нищо, защото знаеш, че ще имаш време за всичко, което не свършиш на следващия (което най-вече се опира до това, че ще имаш достатъчно време да не правиш нищо и през втория ден). Като цяло - два дена лично време, което все пак беше някак меланхолично и тъжно, без ясна причина.

имаме нов проект, с който се захващаме от утре
wish us luck!

15/365. Lemony

2010-07-06T19:34:00.003+03:00

Днес правим сладко от пъпеши. Махаме кората, семките и режем на средно едри/дребни (абе налучкваме ги някак си) парчета пет килограма пъпеши в една средно Огромна тава. Отгоре изсипваме пет килограма захар (за всеки килограм плод - по един килограм захар и си докарваме диабет, но сладкото си заслужава) и цялата тая манджа с грозде/така де, с пъпеш отива на котлона, където се бърка лекичко, докато захарта се топи, заедно с пъпешите, които пускат толкова много сок, че през цялото време имам чувството, че нещото ще прелее през ръба. Това всъщност се случва малко по-късно, когато чудото завира, така че стигаме до извода, че определено трябва да се прави на доста слаб огън (ама доста слаб - ама не много). Тук някъде сладкото има вид на екстремно сладка и безкрайно странна и рядка супа, в която плуват зелени, жълти и оранжеви парчета пъпеш (защото решихме, че трябва да смесим няколко различни сорта, нали разбирате... да е по - интересно) и хич не ми се вярва, че някога ще се сгъсти до момента, в който да стане за мазане на филийка. В процеса на варене обаче нещата се изменят доста, нещото потъмнява, парченцата пъпеш стават все по мънички и мекички и дявол да го вземе, наистина започва да става по-гъсто, макар че все още не ми се вярва, защото е много далече от истината - толкова далече, че не може да я мерне, за да прецени колко е далече наистина. Но сладкото от пъпеши (както и всяко друго впрочем) изисква търпение и любов, за да изтърпим пръските от сладък сироп, които отвреме на време изхвърчат от тавата и се лепват някъде по нас. И болят! Много бързо изчислявам, че ако прекатуря тавата и се полея с 10 килограма все още рядко сладко няма да го преживея - и психически, и физически. Поради тая причина НЕ го прекатурвам. Откривам и странен начин на разбъркване (защото трябва да бъркаме, нали не искаме да загори труда ни до сега и да си остане на дъното под формата на гадна, черна, умопомрачително гореща и още по-лепкава каша), който не позволява на бълбукащото сладко да ме пръска толкова много, та се разминаваме доста леко... като цяло. По някое време се появява Гошо, който с интерес оглежда положението, но след като една пръска се пльосва на лапата му, той бързо се отказва от дейността си и се просва няколко метра по-нататък, облизвайки захарта от козината си. След час и половина бъркане, нещото определено се е сгъстило и разбираме, че е готово като капваме една капчица върху нокътя на палеца. Ако капчицата се задържи без да се стече по пръста и да остави червеникава и пареща следа, значи сме готови. И ние сме готови! Малко лимонтозу, за да не се захароса сладкото, защото после ще има да се чудим как да го изкопаем от бурканчето, разбъркваме за последно и спираме котлона. Йес! Взимаме буркани (понеже сме търгували с фирмата на Зори за буркани, намираща се някъде в Русия (и колкото и да е смешна и абсурдна тая информация, тя все пак е абсолютно вярна)) и пълним. Затваряме капаците, обръщаме ги с дъното на горе, мятаме им две кърпи и ги оставяме да си изстиват на сянка - никакво варене и подобни простотии!, само трябва да си изстинат и после ги прибираме в мазето - но това ще се случи утре все пак.

И хич няма да чакаме да дойде зимата, за да ги тестваме - още другата седмица ще докопаме някое бурканче, за да си докараме инсулинова криза.

14/365. Mr. Blue Sky

2010-07-05T23:23:00.000+03:00

много набързо минахме през половин България, ядохме пица в колата, Милен ми купи сладолед, докато бях с него на пазара, имахме покъртителна сервитьорка във ВМакс-а и куп щуротии, та затова нямаше време за писане

13/365. tiny little treasure

2010-07-04T22:38:00.002+03:00

обаче и аз съм някакъв екстремист, налапала съм 6 дъвки наведнъж и се мъча да ги джвакам, като до скоро добре се получаваше, ама вече ще ми се откачи ченето
оставих нещо зад гърба си, което колкото и забавно, а понякога вдъхновяващо да е, не ми дава никакво развитие в никаква насока
тена ми става все по-черен, защото редовно посещавам басейн "задната тераса на третия етаж"
да имаш познати с коли било голямо предимство, а да имаш познати с коли, които редовно пътуват из България по работа не е предимство, а най-големия кеф евър... днес ще си пия кафето в Казанлък, а утре в Пловдив
отделих два часа да зяпам клипове на Lady Gaga, не беше грешка, дори напротив
не мога да шавам, ако не нося фотоапарата с мен

12/365. Our most brilliant friends

2010-07-03T23:58:00.000+03:00

Когато се налага да описвам живота си всеки ден, дори в онези дни, в които не искам, осъзнавам, че май съм малко скучна...

..а точно днес мириша и на смола без да имам каквато и да е идея къде съм се овъртяла.

и отивам да си подредя гардероба, защото той за пореден път е избухнал върху стаята ми.

поздрави от скучноландия.

(o Бро, днес имаше рожден ден, нали не забравихте да му честитите?)

а, и да чуйте Slow Club, аз си ги слушам от известно време и са приятни
благинки

11/365. We want our summer

2010-07-02T20:43:00.002+03:00

..and we want it now!

Окей, наистина се чувствам изтощена от това ужасно време (и от друго, ама малко по-долу за другото). Come on! вече е Юли, имам нужда да е лято, да пече и да ходя боса по нагорещения асфалт. Реално... толкова много ли искам? Един ден със слънце и никакъв дъжд? А аз по принцип обичам дъжда, всички го знаете, обаче вече не се търпи! Искам една сутрин да се събудя в източната си стая рано-рано и да не мога да заспя повече, защото ме е напекло през тънките пердета, а flip flap-a на прозореца да се е побъркал от махане с листенца, защото слънчевата му батерийка е препечена! Не Ви ли се иска вече и на Вас? И да, жегата е изморителна, а да не говорим за нея, ако те сгащи в София, сред целия трафик и прах изпод гумите на колите или приятната атмосфера в задушния градски транспорт (на който Зори е обърнала специално внимание в един от последните си постове - обърнете му внимание!), но като отидете на басейн или се изтегнете под някоя сянка в Борисовата с бира и приятел, а после си изплацикате крачетата на някой от по-запустелите плажове във Варна.. признайте си, че и си я искате!

<<

И окей, вече се чувствам изтощена от това все да ми намират някаква дворна работа. Онези от Вас, дето са израснали по апартаментите и не знаят какво е то да се почивства двор, да се плеви лехичка (макар че това е най-лесното, скубете всичко наред, заедно с цветята на майка Ви и се надявате да Ви се размине) или нещо подобно - хич не сте загубили! Голямата къща и дворът си идват с отговорности и най-неприятната от тях е, че все има нещо за стягане, почистване, изрязване, лъскане и... лелината му! И на мен днес ми се падна очистването на някакви храсталаци и орязването им, което приключи с толкова много драскотини, натъртвания и мръсотия под ноктите, че ако имаше законен максимум за нараняванията, които можете да получите, докато си почивствате дворчето, аз да съм го разкъртила от всякъде. А най-неприятното идва, когато решите да се изкъпете и да се излегнете след дългия ден на газене в някакви кални градинки (да се обърне внимание на това колко съм недоволна от дъждовното време - горе!)... защото те, всичките драскотини и порязвания, и там каквото още сте си причинили, не болят до момента, в който не се наложи да ги облеете с вода и ги изтъркате с гъбата, защото не можете да си легнете целия в шумки и кал в праните чаршафи, нали?

<<

С други думи... дайте ми жега и си искам шезлонга.
В следващия си почивен ден няма да пипна нищо!

10/365. Brothers (Sisters)

2010-07-01T23:50:00.004+03:00

Накрая седим с Вечерницата, с едно парче малинов чийзкейк с бял шоколад и друго от морковената торта, върху тъмно-зелените дивани в Starbucks. Тя, Вечерницата, тук работи и ѝ остават няколко минути преди да застъпи на смяна. Откраднала съм някакъв вестник от съседната маса и чопля кръстословицата. Бива ме, не чак толкова много, че да ги реша до край, ама определено ме бива с кръстословиците. Та чопля я и едновременно с това дипля любовните истории от деня - току-що Вечерницата* ми е споделила нейната - някакъв шотландец, който гонила из НДК, за да му даде кафе, защото онзи ден ги карали да раздават кафе в Двореца на културата. Тя никога не говори много за любовите си, дори за бившите, само ще чуете нещо в стил „Колко е хубав!”, „Влюбена съм!”, „Изглежда еди-как-си!” и някое престорено „Подсмърк!”, от което да си направите сметката колко нещастно и безнадеждно е влюбена. Понякога не мога да не се зачудя дали това момиче реално се е влюбвало някога, защото най- често ръсваше нещо подобно, когато други около нея са отчайващо-обичащи някой който не подозира тяхното съществуване, за да разсее цялата тая нещастна атмосфера. Ето такъв приятел беше тя - все ще си измисли някоя ужасна история, с главно действащо лице себе си, за да ти покаже, че лоши работи се случват и на другите хора. Но в съществуването на шотландеца бях напълно убедена, както и в това, че го е преследвала с чашата кафе, настигнала го, той е бил приказно красив, блгадорил я е и си е тръгнал. Като цяло, много потенциал има в тази история, но не вярвам в някакво развитие, понеже ако търсеше и наистина искаше развитие, Вечерницата щеше да преодолее плахия си, срамежлив характер и щеше да му вземе телефонния номер. Е, разбира се, след като той знае къде работи тя, съществуваше вероятността да я потърси – и тъй като веригата още не се бе разраснала толкова в града и имахме само две кафета и то на разстояние има – няма два километра едно от друго, то нашия шотландец със сигурност щеше да я намери. Вписвам думата „аконит” във вестника и оглеждам вероятната звезда на нашия мъж, който през цялото време си го представям в карирана поличка, макар че съм сигурна, че едва ли би посмял да се разхожда така из центъра на София и където и да било другаде, всъщност. Сложила е зелената престилка и се прави, че работи. Трябва да видите колко добре се преструва, че върши нещо Вечерницата. „Всичко и се отдава”, така ще си кажете и това Ви предположение ще бъде абсолютно правилно. Много добре и се отдава, да се прави, че прави нещо. Особено, че е влюбена и че трябва да я съжалявате. Но не ме разбирайте погрешно, тя го прави от толкова мила, добра и детинска гледна точка, че няма как да не я обичате. Както обясних, тя винаги го прави, за да Ви разсее от реалните Ви нещастни влюбвания. Много е добра и поради тази причина още не съм познала човек, който да я намира за неприятна персона. Е, тя е споделяла, че се намират такива, които не я обичат (и добре че, иначе щях да се притесня. Изключително нездравословно е всички да те обичат.), а от друга страна не са много хората, които тя да не харесва. Но намерили си такъв, който тя не одобрява, най – добре е, за самите Вас да не го одобрявате и да стоите далеч от него – тя винаги има безпогрешен усет за наистина, ама наистина, гнилите ябълки и лоши ядки.
Предполагам, че е много силно казано, но неслучайно в приятелските среди сме я обявили за Перфектния хомо еректус.

__________
*ще ме извините, че винаги използвам цялото ѝ име и дори добавям едно „та” накрая, но не понасям по-голяма част от прякорите, които вървят с това име. Другите пък са много смешни или умаловажаващи тоя прелест.

__________
или един пост, странно посветен на Зори, защото на рождения ден не успях да ѝ обърна по-особено внимание..

9/365. Linder

2010-06-30T23:29:00.000+03:00

позволявам си да започна с цитат на себе си от един форум (да, всички знаете за кой форум говоря, обявете ме за луда и разлигавена, донт кер), свързан с мнението ми относно песента "On Your Porch" на The Format и какво изпитвам, когато чуя (имаше някакво условие да напиша нещо подобно).

"реално, никога не е била песен, която да свързвам с нещо... някого, случка, чувство.
приятна ми е, безкрайно обаче. може би лека меланхолия от нещо, което го е имало за кратко и е било невероятно, но и аз, и то е трябвало да продължим към другите невероятни неща, които ни очакват. не знам. хубаво ми е, когато я слушам. винаги.

точно сега си я пуснах, за да се опитам да си спомня, дали реално има нещо, с което да я свързвам и отидох до банята. и вече имам с какво да я свързвам.

"О ЗА БОГА, В БАНЯТА МИ ИМА СВЕТУЛКА, wtf ПРАВИШ ТУКА!"

В случая песента не е важна.
Нито усещането от нея (поне това, дето го усещам по принцип).
Нито това, че съм била зарибена да пиша с малки бутви, wtf.

Важна е светулката! И докато съм се качила на оградата, за да бера липа си мисля само за тая конкретна светулка, защото всяко листенце от дървото е покрито с нейни роднини, които упорито се грижат за бъдещото поколение и се стараят да направят следващите светулчета. Две дори го правят на мойто рамо... чувствам се употребена, затова много деликатно ги изстрелвам в някаква посока, зарязвам и липа, и отказвам да пия чай през зимата, ако цената е да бъдеш използван като любовно легълце за светлитата. Не че са гнусни, ор съмтинг лайк дат, ама къде са Ви маниерите, в името на Всемогъщия Боб. Гррр. И знаете ли какво стана, знаете ли... ще Ви кажа... изгоря ми крушката в стаята. Като за наказание. Абсолютно съм сигурна, че има някаква неведома връзка между това, че изгоних Мистър и Мисис Светъл от рамото си, което по някакъв странен начин ме кара да се чувствам още по-употребена.

*ръмжи*

но пък са симпатяги

8/365. Little sister

2010-06-29T13:21:00.000+03:00

Не че денят беше празен или че не ми се е писало... не остана време..
защото

карах колело и за малко да ме хване бурята, та доста бързах
хванаха да ме върша някаква домашна работа
прекарах 2 часа в банята
Зори стана на 20 и...

7/365. Anika's brother

2010-06-28T23:54:00.002+03:00

"Живеем в странни времена.
Освен това живеем и на странни места - всеки в своя собствена Вселена. Хората, с които населяваме нашите Вселени, са сенки от цели други Вселени, които се преплитат с нашите. Способността да гледаме тази сложна плетеница от безкрайно повтарящи се явления и да казваме неща като : "Здрасти, Ед. Хубав тен. Как е жена ти?" изисква големи умения да флиртуваме, които в края на краищата, трябва да създават всички аспекти на съзнанието ни, за да ни пазят и да не виждат хаоса, в който врят и кипят. Така че оставете детето си на мира, окей?"

Извадка от "Практически наръчник на родителя в една раздробена и безумна Вселена".

6/365. mickey and the buTT

2010-06-27T22:21:00.003+03:00

В работни и дъждовни неделни сутрини като днешната, в които повечето нормални хора се стараят да отложат максималко ставането си от леглото, или по-точно изпълзяването си на четири крака от там, има само три неща, които изглеждат смислени и съответно се нанивам да правя - да пуша, да сварявам по някое друго кафе за онези, не съвсем нормалните, които в крайна сметка са се измъкнали от креватите си и да чета Пътеводителя. В останалото време си седя като лимон, който си търси джин, както казва Форд Перфект. Но никой не ми дава и аз си седя.

Опитвам се да кажа, че тая утрин е една от ония, специално проектираните за спане, особено, когато не можеш да намериш смисъл, който да е особено смислен, за да си заслужава и събуждането, и неимоверното впрягане на силата и волята на тялото и съзнанието, да се изчовъркат от топлото си гнезденце свито от юрганчета и възглавки.

С други думи, утро създадено да се прави само и единственото Нищо. И то от ония качествени Нищота.

***

Всъщност имах впредвид, че почти целия ден беше безмислен, безкрайно проточил се, скучен, дъждовен и сив, а аз вече си искам лятото! Но пък си направих приключението с колелото от единия до другия град в лекия ръмеж и що-годе един час не слязох от байка.

Но има и неща, които открих днес и за които съм доста доволна...
...ама за тях по-нататък.

5/365. If looks could kill

2010-06-26T22:52:00.002+03:00

Срещаш ме след няколко години, поздравяваш ме и ме запознаваш със засуканата русокоска, която се е закачила за ръката ти. Разбирам я. И аз да се бях качила на толкова високи и тънки токове никога нямаше да се пусна от лакътя ти. Добре, че така и не развих някаква любов към подобен тип обувки, защото само те биха ме задържали при теб. Ако знаеше това преди години и беше малко по-хитър сигурно щеше да ми купиш онзи чифт - единственото нещо, което някога съм поискала да ми купиш - високи боти с британското знаме. Изглеждаха превъзходно стилни, зад витрината на един магазин в близост до Съдебната палата и сигурно щях да ги обуя един единствен път, колкото да угодя на женските си прищевки. Ти пък щеше да угодиш на мъжката си прищявка да ме имаш, но ти се досвидиха парите. Вярно, че не бяха евтини, но никога не съм била от жените, които са искали да им купуваш парцалки всеки ден.
Русокоската обаче изглежда като една от тях и се чудя колко ли си се изръсил по нея. Позвъняват ти, много виновно поглеждаш дисплея и се отдалечаваш, оставяйки ме сама с безпомощната мадама с кокилите. Предпочитаме да не си говорим. За мое пълно очарование тя не е толкова глупава и успява да схване, че не съществува нещо в нейната вселена, което да ме впечатли. Зяпа една от витрините, а аз съм наострила ухо по посока на телефонния ти разговор. Чувам как се извиняваш на някого. Мария. Коя Мария? Ще вземеш детето от детската градина.
Моля? Лентата назад с една идея. Господи, как се радвам, че не ми купи оня чифт обувки. Сега щеше да се извиняваш на мен, да взимаш нашето дете от градината, а междувременно да купуваш на Блонди онази, зелената чанта от африканско крокодилченце, дето не спря да я гледа в последните десет минути. Пак усещам онова чувство от онази вечер в апартамента – че трябва да ти крещя, само че не е мое правото в случая.
Затваряш и ми се усмихваш гузно, защото знаеш, че съм чула. Русокоска ти прошепва нещо на ушенце и хлътва в магазина, където я виждам как сочи чантата и после се фръцка с нея пред огледалото. Горкото крокодилченце, а ти не осъзнаваш, че тя и тебе ще те одере, както се е случило с нилското приятелче.
Питам на колко години е детето и от там отприщвам едни отговори, на въпроси, които не съм се сещала и да задам. Оказва се, че си женен за онази Мария, с която те хванах преди години и заради която те оставих. И то веднага след като сме се разделили, сте заживяли в нашия, тъй де, твоят апартамент, а малкият Димитър е на 5. Него си го направил веднага след като аз се изнесох. Блонди се казва Дара, а Митко я обичал повече от собствената си майка, с която въпреки всичко не си разведен и споделяш едно легло всяка вечер. Аз ли се обърках нещо или ти си станал по-голям задник и от преди? Оправдаваш се с това, че след като си се прибрал онзи следобед не си знаел какво да правиш без мен и веднага си взел Мария при себе си. Всичко било любов, шоколад и рози за запълване на дупката, която аз съм била оставила. А хич не ме изкарвай виновна, драги. След това си разбрал, че сърцето ти не е при нея, а е при мен и от тогава до сега все ме заместваш, я с Дара, я с друга блондинка. Чакай малко. Аз и преди да си тръгна ги имаше разни Дарета, Марии и така нататък. Само дето го нямаше малкия, който да ме върже за тебе и каквато съм слабохарактерна да те търпя до края на живота си за благото на детето.
Дарето излиза от магазина, мрънка ти пет минутки, прави кучешки поглед в стил „моля се за лакомство, най-добре от онзи салам „Кучешка радост”, стига да има” и в замяна получава кредитна карта. След още пет минути (защото тя е като тренирана нинджа с черен колан щом стане дума за ползване на кредитна карта) излиза с чантата. От африканското крокодилченце. Усещам как един нерв се е опънал и ей сега ще се скъса, така както се къса струна на китара, но някак се сдържам да не я попитам тя по принцип толкова лигаво ли приказва или просто ми театралничи нещо. С други думи, разминава ѝ се на косъм.
Добре че на мен ми звънят и дръпвам няколко бързи извинения относно това колко е спешен тоя разговор (а той хич няма да е) и както си му е реда си плюя на петите и избягвам (тъй де, отдалечавам се на прилично разстояние и веднага щом се обръщате на другата страна за секунда, все още чакайте ме офейквам). По-добре така, че всичко ще вземе да свърши с някоя Дарина глава разбита в ръба на тротоара, макар че чак привечер, след доста мислене по въпроса стигам до извода, че то девойчето не е виновно, ама ти си...
Ти си цяла отделна книга, която прочетох до средата и разбрах, че няма да ми хареса.

4/365. Stars

2010-06-25T22:20:00.002+03:00

Зорница
Кейт
Иво

the best of
EVER

точка

3/365. Take me to higher plane

2010-06-24T23:36:00.004+03:00

Стиви.

Стиви е на... 14, 15... там някъде и е от Канада. Тъй де, там се е родил, живее, расте, учи, но си е от България. Искам да кажа, родителите му са от тук. Никога не съм вярвала, че на канадците нещо им хлопа дъската и така нататък, знаете как се изказват за тях понякога (винаги), но след като се запознах със Стиви го вярвам. Хора... на него не му хлопа дъската, нито му хлопат две... проблема е с цялото дюшеме. Устата му просто не се затваря, а когато реши, че трябва да се затвори е защото цялото му същество е заето с това как да направи някоя щуротия... каквато и да е тя. Няма спирачки това дете. А и на какъвто език да ти приказва нищо не му се разбира. Ясно е, че от българския много работи му се губят, просто защото няма как да ги знае, имайки впредвид, че се прибира за по няколко седмици през лятото в България, а английския му е толкова неразбираем, че си е истинско лингвистично приключение да му разбереш и пет думи. И накрая се получава така, че от половината му български нищо не схващаш, както и половината английски и е най-добра, когато говори смесено... разбира се, стига да смеси двете части от двата езика, които можете да вденете, така да се каже. Най-забавния момент с езиците при него е, че е научил страхотно много български изрази, но не и тяхното правилно предназначение. Така например трябваше да му се обясни какво значи "Ходиш като "Кой съм аз!" и подобни. И въпреки натурално изтрещялата му природа Стиви е от най-чаровните деца/хора, с които някога съм се запознавала, а и около него е фантастично невъзможно усмивката ми да слезе от лицето, най-често дори започва да ме боли от толкова разтягане и смях. Толкова много положителни емоции струят от него, а когато започне да си измисля истории и да ги повтаря поне по 10 пъти *днес чух едно и също нещо над тази бройка и всеки път историята се менеше и ставаше все по-култова, смешна и невероятно невъзможна, но какво пък*, човек е способен да умре от вътрешен гъдел. С други думи... голяма работа е.

О, и вече е научил кой е Гацо Бацов... найс, а?

Ееех...
Стиви.

2/365. Shaggy

2010-06-23T18:05:00.004+03:00

Имали ли сте някога чувството, че нещо много важно, много страшно и действащо на адреналина се измъква край Вас, а Вие успявате да го мернете само с крайчето на окото си и то само за секунда? Или пък само чувате тихо проскръцване от някоя негова стъпчица, но когато се обърнете него вече го няма. И колкото и да си втълпявате, че няма нищо там, че просто въображението Ви е по-развинтено отколкото трябва и сте го хранили с много филми, чувството, че то все пак е там, остава. Така и трябва. Защото то е там. А аз веднага ще Ви кажа какво е...

Нарича се живот.

Него изпускате. От него Ви е страх и затова е най-добре да затваряте очи и да се криете под топлите си завивки или да се гушите в нечии прегръдки. Ако сте като мен ще се криете зад фотьойла, докато отмине и ще си представяте сцените още по-страшни отколкото всъщност са.

Защото не смееш да се изправиш и да кажеш на родителите си какво искаш да правиш с живота си. Или ако не знаеш това... поне какво не искаш да правиш с него.
Защото не смееш да спреш да вършиш всички онези неща, които са ти наложени да вършиш.
Защото те е страх да крещиш.
Защото не знаеш думата "Не".
Защото е по-лесно да търпиш кротичко и да обвиняваш всички, за нещата, които НЕ ти се случват, защото ако вземеш, че направиш нещо и всичко свърши зле, единствения който ще трябва да обвиняваш е самият себе си. Нека ти отворя очите. И в момента... само ти си виновен.
Защото не смееш да следваш сърцето си... да, да, то не знаело какво иска, то като не знае, ти знаеш ли?

А животът го има само до утре и след това всичко свършва миличък...
Искам да се изправиш, да се срешиш, да облечеш най-хубавите си дрехи и да припкаш навън, за да покажеш на света и живота всичко, дето го имаш. Знаеш ли, даже може да не се обличаш... трябва да знаят какво има и под плата.
Не искаш?
Кога ще спреш да се страхуваш миличък?

"hey now put your best dress on
I'm tired of fighting
let's take it out on the town,
do some old style dancing
we should just have a good time
we can stay out all night long
hey now put your best dress on"
damien jurado - best dress

1/365. Sentimental heart

2010-06-22T22:05:00.005+03:00

поради крещящата нужда от вдъхновение
поради желанието за ново 365
поради края на една епоха
поради страха от неизвестното
поради...

колко много ще ми липсват времето сега
лицата, които днес всекидневно са пред очите ми
как ще си замине лятото
и как не знам на къде да тръгна след това

опитвам се да вкарам малко ред
малко дисциплина
все още ми се изплъзва измежду пръстите, но
ще стане

с много надежда

"I can't live without you
so I won't even try"
reel big fish - beer

420. away

2010-05-20T23:14:00.005+03:00

На 20 в 20 часа и 20 минути (да се отбележи, че се публикува малко по-късно от момента на писане) усещам един познат сърбеж по върховете на пръстите, известен като „Трябва да се пише”. Защото цял месец почти, да потъвам в депресията (поредната), позната още като „От мен нищо не става и никога няма да става”, е много дълго време за разпъване и изтезание на душата. Та... ще се пише. И всичко ще Ви кажа. Защо ми е криво, защо е депресията и какво се случва. Защото трябва да се излее някъде, след три вечери рев на поразия и спане върху мократа възглавница (Иво, ако беше дошъл на донъти с мене днес сутринта, сигурно щях да ти го изплача на тебе и тоя пост да е излишен, ама така ни се получи разминавката, грубичко).

Подтиска ме тоя град. Не той де, хората в него, ама не са ли те и самия град? Започвам да ги опознавам и това ме плаши, направо ме ужасява, за да бъда точна и искрена. Започвам да виждам под усмивките, под кротките приказки, под грубите думи, под лъжливите погледи и премерените жестове. И изключвайки няколко от тях, повече фалш и лицемерие на едно място не бях виждала. Изпиващо е, поглъща те. Мен ме измъчва. Изчакават те само да им завъртиш гръб и се започва с приказките какъв си, що си, какви ги вършиш, за какво мечтаеш и всъщност колко си им под нивото, защото те, нали разбира те, са голямата работа тук в малкия град. Защото тука действа заблудата, че щом всички те познават, значи си важна клечка. Майчице! Честно ли? Изморявам се да слушам за други хора, да слушам за себе си от чуждите усти, да чувам псувни, да ми говорят като на курва (хич не искам извинение за правия текс), която е длъжна на всички, всичко да върши. Не става така. Само дето тука в сила е и друга заблуда – че щом ти щукне нещо, значи някой е длъжен да ти го направи. Аз пък все едно си умирам да върша на хората услуги, задачки, задължения. По цял ден това правя... седя и чакам някой да дойде и да ми каже „Ходи свърши това” дори без обяснението, което следва след „...защото на мен...”. А и дори с обяснението „...защото на мен...” мен не ме грее. И безкрайно съм доволна, задето (отново изключвайки няколко души) никой тук не познава и 40 процента от истинската мен. Защото истинската мен е готова да дава и да прави безкрайно много и глупави неща за хората, без значение дали са го заслужили или не. А хората, като те надушат, че си някакъв мек като захарен памук, започват да го използват в своя изгода и срещу теб. Тука за жалост, трябва да кажа, че една част от хората, които познават повече от 40 процента, които споменах по-горе точно това правят. С другите съм добре. Защото ги усещам, като мене са. И тях ги души прозаичния животец тука. Това тук е животец, да, не истинско живеене. Това тук е поредица от мачкане, използване, одумване и накрая да те подритнат на някъде и хич да им не е зор (казано по монтански), нищо че едно време уж им е било зор. И после, „Имало едно време в Елин Пелин, едно момиче, което...” и накрая „и момичето умряло и щастие нямало”. Ей така ми идва да свърши приказката. И накрая майка ми сяда и ме пита „А сега какво ти е, защо ти е криво?”... е как защо? Не е ли ясно? Ти как живееш в среда, където усещаш, че няма какво да получиш, какво да те обогати, да ти покаже малка светлинка скрита в шепички... среда, която взима всичко от тебе, макар че не го разбира, че не иска да го разбере? Как живееш, когато усещаш как се изхабяваш на празно, сякаш на вятъра (а то, и на вятъра ако се давах, щеше да е по-полезно мисля) и понеже не можеш да вдигнеш никого до тебе или някой да те вдигне тебе до него, единственото, което ти остава да правиш е да слизаш по стълбите, да падаш надолу и да усещаш как изтъпяваш (буквално). Да се чуваш как прихващаш части от речта им, груби, неправилно структурирани, които сякаш драскат по стъкло, като ги употрябваш. Как се живее така? Защото аз не мога... т.е. мога и ще издържа, ще оживея, но накрая ще се превърна в нещо, което не харесвам, мразя, в нещо... в тях.

Безумно ме е страх.
Но ще се боря. И Вие, които ме познавате, ако видите, че губя, моля Ви напомнете ми за какво се бия...
...за себе си.

419. I'm not calling you a liar

2010-05-10T00:11:00.004+03:00

Нали така правят писателите... когато има драма, голяма, житейска, лична, някаква... превръщат сълзите в букви върху белите листа.

Мъчно е да гледам как принципите, границите и вярата, които притежава един човек се сриват. Да го виждам как се залъгва, как се убеждава, че е по-добре с по-малкото, с по-лошото, с по-незадоволителното. И всичко това, само защото не успял да стигне до онова Истинското, Голямото, Важното. Как си казват, че всъщност то не е било кой знае какво, за да им по-лесно да го преодолят и се хвърлят на първото друго, лесно, вероятно и различно нещо, изпречило се на пътя им с думите "Ти си". Мъчно е да виждам как хората престават да се борят за мечтите, които са градили с години. Как прекършват устрема си.

И знам, че човек трябва да се способен да види задънените улици и да знае коя кауза е загубена. Но защо трябва да лъже себе си? Защо не може просто да каже "Ти беше твърде хубава за мен и аз не успях да те заслужа, впечатля, спечеля!", а трябва да каже "Ти стоеше на пиедестал и гледаше живота от високо, за теб нищо не бе достатъчно, затова се отказах!". По-лесно ли е, когато обърнеш негативните емоции?
И как смееш да кажеш за нещо, че го мразиш, като до вчера си му казвал, че го обичаш?

Мъчно е.
Поне за мен е.

I'm just a big mess right now
don't mind me

418. raspberry

2010-05-04T10:09:00.005+03:00

...или няколко споделени вдъхновения за кака Веси, които ме държат в ритъм в последно време...

Чакам малините в двора... още от две седмици съм се настроила към тия плодове, към цвета, аромата им, вкуса (нищо, че ония дребните неща из тях (семенцата?) се завират винаги между зъбите) и идеята открадната от "Лолита", където си го накичваш на пръстчетата и ги изяждаш една по една. Някак си от нищото се издигнаха в топ 2 на любимите ми плодове, веднага след... абе направо на първото място (пък тези малини ги снимах в Берковица преди две години, в шепичките на Кейт и обрани от нейната градина и чак сега ми правят огромно впечатление).

Още едно завръщане към фотографията (тя е на такива приливи и отливи, но този път е по-плавно, по продължително и спокойно). По случая нека споделя един блог, в който няма много снимки, не се обновява често, но това не пречи да е велик, райт? http://photoristic.org/ е едно местенце подарено ни от Рости и Павел (дано съм запомнила правилно името и човека), което показва фотографията по малко по-различен от обичайния ни начин. Толкова е простичко и толкова... Те хората не случайно казват, че най-гениалните работи най-често са съвсем обикновени и мънички неща, но ти се пъхват право в сърцето и душата.

Винаги съм харесвала как с Катка никога не си следим last-fm-тата и като цяло пак слушаме еднаква музика с малко разминавки, които бързо наваксваме. Marina and the Diamonds бе нещо, което мярках няколко пъти в препоръчините ми изпълнители и по една или друга причина бяха едни от тези, които не проверих. Кат се погрижи за моето просветление обаче и тая мацка ми взе ума и... абе всичко ми взе. Чуйте, моля!

В общи линии лятото (или поне началото му) ще тече под вълната - Марина, малинени диаманти и много фотография. И от сега си знам, че ще бъде страхотно, макар да не съм наясно какво точно ще правя през него.

Have a nice life!

417. stunned

2010-04-22T22:21:00.001+03:00

След като малко повече от седмица плавах по неясни течения, днес мътно се появиха решенията на въпросите (НЕ проблемите, просто въпросите)...
И сега знам какво точно искам и трябва (и този път съвпадат, кеф, а?) да направя.

Съжалявам, драги, но цялото ми внимание е насочено към други места и хора.
Промис да пиша, когато мога.

Но обещавам, че липсата ми тук... ще си заслужава.

416. clarity

2010-04-01T23:25:00.013+03:00

Или няколкото неща, които накараха света да се избистри..

..че беше голямо мазало.

*дъждът в София вчера, заради който изведнъж всичко придоби такива реални (и много мокри) измерения, все едно гледаш 3D (парадоксално, а?). Градът никога до сега, дори при предишни дъждове (че аз завалили ли и изведнъж всичко ми се струва по - хубаво, цветно и уютно от обикновеното), не ми се беше струвал толкова хубав. Нищо, че краката ми бяха пълни с вода и пръстите ми замръзнаха от студ, защото аз реших, че тая чистота трябва да снима (едва ли съм я предала, но все пак). Пък ми се стори, че и на другите им хареса, защото не видях никой да тича и да се крие отчаяно под някакви сгради. Повечето си вървяха съвсем спокойно по улиците и хич не си даваха зор да се смушкат някъде. Може би се дължи на това, че значителна част от тях много предвидливо си бяха взели чадъри, ама пък и тези дето бях без.. абе няма значение. София беше спокойна. И чиста, разбира се.

**новите летни сандали. Аз по принцип винаги много се кефя на обувките си. Ама много... кецове, пантовки, ботуши, боти... щом са ми на краката, значи са много яки (освен това са скромни, кхъ). Обаче тия сандали днес ми повдигнаха настроението с цели три степени, в момента, в който ги обух. Черни кожени, хем с тънки каишки, хем не баш, трудно е да се опишат. Никакви отвратително блестящи мъниста с цветовете на дъгата, никакви пайети, никакви метъл изцепки, просто два реда черни топченца ор съмтинг с метален отблясък, които само ги правят още по - красиви. Никакви излишни простотии. И навсичкото отгоре правени като за моя крак. С кеф си дадох последните пари за тях, дори напротив. Все още ги държа в розовия плик, в който е розовата кутия, в която в прозрачна хартия са увити те.. ой, леле.

***пътуването до Ботевград, което предстои този следобед. От три месеца гледам само Елин Пелин и София. Мога с ръка на сърцето да кажа, че ми писна вече! А и никога не съм ходила в Ботевград, поне в съзнателния си живот. Йей! И ще видя братовчедката, и лелята, и ще ходим да пием бира някъде (защото както Пратчет е казал, бирата никога не стига). Ще разгледам.

Простички работи. Добре е, че ги има, защото нищо друго не ми прояснява съзнанието така, както го правят те.

415. dragon

2010-03-30T15:51:00.002+03:00

Между свалянето и закачането на пердета, бърсането на прах и миенето на прозорци (що годе в средата на Голямото Пролетно Почистване), решавам, че трябва да кажа нещо..

„Искам да имам бебе!” за пореден път в последния месец ръсвам на майка ми и на нея за пореден път и се подкосяват краката. Да, да, знам. Малка съм и така нататък, още не мога да гледам себе си, камо ли друг, а и го няма човека, с който ще го направим туй дете. Но не съм се забързала, просто е някакво разпиляно желание, което споделям. Защо всички ме гледат като полезно изкопаемо, което след два дена ще дондурка пеленаче, когато им го кажа? Не мога да отгледам дете, така си мислите, а много от Вас изискват от мен да напиша книга, което е до някъде същото. Думичките в нея ще си ги пазя като квачка – пиленцата. Как така с лекота решавате за какво съм дорасла и за какво не? Не се ли познавам самичка най – добре?

Малка съм още.. не съм построила къщите си, не съм написала книгите си, нито съм родила и отгледала децата си. И не бързам да стана жена. Но искам.
И Ви уверявам, че ще го направя.

А за онези, които вярват, че на мен писането ми идва от сърце и че трябва и мога да напиша Нещо голямо..
..докато чакате, вземете прочетете „Да пробудиш драконче” от Николай Теллалов, която Владимир ми препоръча снощи. Просто е прелест.. а и е по – хубава от всичко, което ще напиша някога.

*уинк*

414. red, pink, white

2010-03-22T11:22:00.005+02:00

Имам някакъв много мил спомен с теб. Как седим на покрива върху едно одеало, едвам се крепим на керемидите с бутилка червено вино и чаши. В червено си спомням всичко. За виното и керемидите - ясно.. но одеалото, дрехите ти, моята коса (а съм сигурна, че беше вече кестенява по онова време). През някакъв филтър, мек, полупрозрачен, си спомням. Може би съм гледала през чашата. Липсва ми поезията в жестовете на ръцете ти и мекотата, с която думите падат от устата ти, ронят се, галят ушите. И луничките ти ми липсват.
Винаги си била една от най - съществените личности в живота ми. И чакам да се прибереш. Това лято трябва да издирим кучето на Вальо.. по селата. Той май се е отказал, но аз и ти можем да свършим тази работа, с фотоапаратите и камерата, като журналисти.
Ще разследваме.

Новите си дрехи ги виждам в розово. Дори лилавите кецове, дето ги купих днес. Сложи им бяло и ей го. Розови рокли, розови блузи, розови панталонки, дори една пола. В потрес от себе си съм, отказвам. Както отказах русата коса, така отказвам и розовото облекло. Обаче ми харесва, дявол да го вземе. И то, някакви комбинации, дето никога не бих се сетила, а сега като ги видях..
грр.

Седя на площадката пред вратата, Кестен се гуши в мен и филтъра е бял. Може би защото съм облечена цялата в бяло, а и заека, в по - голямата си част, споделя цвета. В предния двор цъфтят бели минзухари, чинийката за вода на Кестен е бяла, колата паркирана отсреща и вратата, на която се подпирам също са в цвят. Тихо е, ако може така да се каже. Птиците се надпреварват в свирукането, постоянно прехвърча някоя кола, чувам кучетата на съседите и един самолет сега минава над къщата. Но на мен ми е тихо.
Слушам само как Кестен мърда мустаци.

413. July

2010-03-18T12:41:00.004+02:00

Знаете ли какво прави Юли, когато влезе в стаята? Ограбва въздуха, вниманието и в един момент установяваш, че е ограбил и самия теб. И че ти нямаш нищо против. Винаги говори простичко, ако въобще реши да говори. Най - често го прави, но разговоря само с двама души, другите ги пропуска през сетивата си, все едно ги няма. Вероятността да му зададеш въпрос и да не получиш конкретен отговор, а само един бърз поглед или едно стискане на устните, нещо измънкано едва - едва, е почти 100 процента. Има нещо в тона му, нещо в начина, по който светлите му очи гледат право през теб и през всички останали. Влага много повече в думите си и може би затова предпочита да ги ограничава, да не ги изхабява. Юли е един от онези хора, които като видиш, веднага ти става ясно, че са Някой или ще бъдат Някой.

Обича да слуша класическа музика.
Обича да го снимат.
Обича да се разхожда небрежно рошаво - рижав.
Винаги си слага шапка, когато е студено.
Не приема подаръци освен, ако много много много не му харесат. А най - често и тях връща, след като им обърне внимание за 2 минути, колкото да не те обиди, че си си направил труда да му дадеш нещо.
Винаги казва какво точно иска.
И няма никакъв проблем, ако не го получи.
Хората го плашат.
Големите рошави кучета също.

Споменах ли, че ходи на детска градина..
.. и че е на 5?
А че го обожавам?

В неделя.. ще го снимам.

412. oh.. my...

2010-03-16T12:25:00.004+02:00

* не ми се пише.
* искам да ергенствам с Лия, на френско кафе и цитронада.
* писна ми да пия кафета и след четвъртото да треперя цялата.
* искам един ден, в който да не съм на работа.
* искам да спя повече от 6 - 7 часа, защото съм уморена.
* но не искам да си пропилея цялата вечер, цялата сутрин, цялия ден, цялата нощ... арр.
* искам да намерим пролуката между моето заето ежденивие и твоето заето ежедневие и да се срещнем там.
* искам да знам какво точно правя с живота си, а не само да изглежда така от страни.
* искам косата ми да е по - светла. Може би руса. НЯМА да я изрусявам. НЕ!
* искам да замина за Австрия.
* искам никога да не се върна.
* искам да не видя повече лицата Ви.
* кога ще се съберем пак на парти у нас?
* искам да те гледам как ядеш донъти.
* искам да отидем на Swing.
* искам да танцувам, докато всяка част по мене заболи.
* все се каня да ти дойда на гости в Испания.. вече и двете знаем, че няма да стане, нали?
* имам толкова много причини да Ви мразя.
* най - малкото сте ми писнали.
* как попаднах на най - вдъхновяващите и красиви хора?

411. fly fly

2010-03-03T22:52:00.004+02:00

Има едни такива моменти, в които разумът е изхвърчал на някъде и мястото му заема някоя мушица. При това щура такава, много щура. И човек трябва да знае кога да я послуша, кога да я остави да му похвърчи из главата известно време, докато сама реши да излезе, и кога да си плюе на петите и да избяга възмжно най - бързо и най - далече от това, за което тя му шушне. Разбира се, това е едно от ония неща, които се научават или много трудно, или никога. А и няма път, в който да си абсолютно сигурен, че си направил правилния избор, но пък винаги ти става ясно (рано или късно), когато си направил грешния. Блажено осъзнаване.
В такива моменти искрено съжалявам, че не съм накачила наоколо няколко дузини мухоловки (макар че съм убедена, че оня, именно най - щурата муха, ще намери начин да се шмугне в съзнанието ми), за да улавят хвърчащите наоколо Идиотски идеи и ще ме оставят без избор. Защото без избор е лесно, а и не ти се налага да мислиш за Правилно и Грешно, още по - малко за Добро и Зло.
Прекарвам следобеда с аритмия (благодарим за което на промишлените количества кофеин, съдържащ се в четирите кафета, които изпих през деня), страдайки от острата липса на някоя и друга от въпросните мухоловки. Трябват ми няколкостотин, за да ги наредя около Твоята глава, защото аз вече два месеца съм се кротнала (слушам си мушичките, но упорито не им обръщам внимание). Само дето Ти изпадаш от някъде, прелестен (дори повече от преди) и полудял. Знам какво ти бръмчи в главата понеже в моята е същото.
В тоя момент си поемам дълбоко въздух и ме е яд, че не мога да стана невидима, яд ме е че тичаш по - бързо от мене, но пък се сещам, че на криеница винаги съм била по - добрата от двама ни. В случая се скривам в себе си, и то в оня си част, дето е пълен непукист и реже всяка дума, която изричаш. След половин час съм те обезкуражила и съм избила мухата от главата ти, а после стабилно съм я напердашила с мухотрепачката, за да знам, че няма да и хрумне да се върне скоро.
Защото грешния избор мога да го направя по всяко време. Но ще почакам още малко. Ще почакам още.. как ти звучи Вечно?

Много време ти отне да решиш, че животът ти нямал смисъл без мене. Точно толкова, колкото на мен ми трябваше, за да реша, че моят, без тебе, е по - смислен от всякога.

410. wind

2010-02-27T22:53:00.003+02:00

Ако съществуват метеорологични условия, които са ми особено неприяни, то те са точно тези. Вървя по улицата <че по покривите ли да вървя?>, развяла лешникови кичури и плетен тънък шал на сиви и бели райета. Асфалтът е мокър, но ако пронизващият вятър утихне, успяваш да доловиш топлината на Райко (така Мам нарича Слънцето). Само че вятърът не спира, а решава да подхване пръските вода, вдигнати от кротката си кална локва, благодарение на профучалият през нея автомобил. За момент Райко ги превръща в блестящо злато, после се разбиват в току - що изпрания бял панталон, в който съм решила да се кипря днес, и приемат първоначалната си форма на кал. Много благодаря! И все пак нямаше нужда точно днес {всъщност няма нужда, в който и да е друг ден} да изглеждам така, все едно до колене съм джапала в някой жабурняк в последните пет минути.
Както казах, особено са ми неприятни именно тия метеорологични условия, в които е и топло, и студено, и мокро, и сухо, и духа, и сякаш е възможно да ти се случи всичко. И аз обичам изненадите, но не чак в такива количества и определено НЕ с такива мръсно кафяви качества [освен, когато сама не реша да скачам из локвите, но тогава не е никаква изненада за мен, не е и кой знае какво за онези, които ме познават]. Като цяло, времето е толкова неприятно <именно, защото не знае какво иска да бъде>, че подозирам как чак и на него самото не му е особено приятно.
Разбира се, минута (и половина... предполагам, но толкова ми се стори) по - късно съвсем съм забравила за калните си преживявания {дали (?)... щом пиша за тях... едва ли} защото почти абсолютно вярвам в магическите способности на Мам, пералнята и праха за пране, а и понеже вече разговаряме над димящите чаши с кафе.

Приятно е с тебе.
А и ако има някой, на който му пука по - малко за калта от мен.. то това си ти.
Благодаря.

409. my SW mental problems

2010-02-24T21:56:00.003+02:00

"Междузвездни войни" е бил един от онези филми, към които винаги съм гледала твърде скептично, за да седна и реално да ги гледам (предполагам за всичко си има време (поне при мен), така например три години ми трябваха, за да се навия да прослушам Oasis, месеци за да започна да гледам The Big Bang Theory и т.н. (а и някои неща, в различните периоди от порастването, човек ги поема по различен начин (предполагам Ви сте забелязали, че когато препрочитате някоя книга или преглеждате някой филм няколко години след първия път, нещото Ви оставя съвсем друго впечатление))). Извън скобите... много скоби станаха, уоу. Чувствам нуждата и това да го сложа в скоби!
Преди две седмици реших, че е време да дам шанс на "Star Wars" да ми хареса. Не го бях гледала до сега и единствения ми досег до филма са били реклами, представата за пича с черната маска, дето е страшно болен от астма и картинките с надписа "Come to the dark side, we have cookies (or yaoi (това първото знам, че с години изкушава Зори, но тя се държи.. обаче си мисля, че заради второто може и да поддаде!)". Главата ми е беше пълна с препратки от други филми, закачки, някое друго забавно клипче, но никога и истинския филм. Затова го изтеглих и взех да се настройвам да го изгледам. И така до снощи, когато без да исках се сблъсках с него (Вальо трябваше да понесе последиците от тоя сблъсък, за което се извинявам). Гледах си съвсем спокойно Will and Grace, без да осъзнавам, че съм стигнала до последния епизод от сезона и че след него съм подредила всичките части на Star Wars. Свършва епизода и започва познатата на всички мелодия... Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ... и така нататък (ама колко велико го изпях, нали?), аз схващам какво започва и толкова се стряскам, защото не съм подготвена, че реакцията ми (на глас) беше "OH MY GOD, NO, NO, NO, NO!" и съвсем истински се разплаквам, защото от зор да натисна Escape не успявам и нещото продължава още цели три секунди, в които почти умирам от ужас. Около десет минути ми трябват да се взема в ръце и да реша просто да го гледам и да се свърши. И... това и направих.

И не, няма да кажа какво ми е мнението.
Освен може би...

..не можеш да обичаш киното..

..и да не обичаш Star Wars.

p.s.: до Зори.. радвам се, че поста за тортата ти е харесал и понеже в този до тук нямаше нищо сладко (е, споменах едни кукита, ама вече толкова сме им свикнали..) ще ти кажа, че в кухнята има друга торта, домашна с бисквити и крем! А за утре ще ти купя шоколад (ти вземи сокче)!

408. don't you want to share the guilt

2010-02-22T21:22:00.005+02:00

Редя парченца от праскови върху разтопеното масло. Едновременно и много се старая, но и ги пляскам почти както ми дойде. Слагам последното и с усмивка си помислям, че ако бях изяла дори едно от тях, ей така за пробата, както винаги правя, нямаше да ми стигнат да покрия дъното. После следва едно разбиване на яйца, чаша захар, ванилиия и разбира се да оплесквам половината кухня, докато преситя брашното. Накрая, цялата в бяло, бъркам блат за торта. Както винаги не нося престилка. Тази, толкова домакински-настройваща ме добавка, мога да я нося по всяко друго време, но никога не се сещам да го направя, докато готвя. Опитвам се да изтупам панталона си, но единственото, което постигам е да го направя още по - бял. Както и да е. Изливаме върху прасковите, печем, оливаме със сироп.
След няколко часа, аз и обилно полятото парче торта си правим компания, докато разглеждам стари снимки. Държа вилицата, но толкова съм се вглъбила, че малко по - малко парченцето се е изплъзнало от нея и се е размазало на масата. Разбира се, забелязвам го доста по - късно. Поглеждам го твърде отнесено, за да осъзная, че е там. Като на магия го хвърлям обратно в чинията, от там в кофата и захлупвам с албума. И понеже решавам, че не е достатъчно, отивам в кухнята, взимам цялата торта и я плясвам върху снимките, за да знам, че се е свършило и с нея, и със сладките праскови, и със спомените. Не мога повече да разлиствам дните без вина, знаейки, че в момента няма едно сигурно нещо, което да е наред. Разбира се, безброй Надежди подхвърчат из стаята, но нищо сигурно. Упорито отказвам да плача, затова цупя устни и се сдържам едва - едва, докато гледам крайчето на една от снимките, как безпомощно се подава от кофата. Понякога имам нужда от подпорки. А друг път имам нуждата да спра да се обвинявам за всичко. Постоянно казвам на всички останали как просто трябва да приемат, че не всичко зависи от тях и затова не могат да се чувстват виновни за случващото се наоколо и постоянно отбягвам собствените си съвети. Вишневият сок не помага с чувството за вина, но определено му оправя вкуса. И тортата, дето вече е размазана в кофата, щеше да оправи вкуса му.
Утре ще си направя друга.

I don't know how all people haven't got mental health problems..

*никакви торти и снимки не бяха наранени в полза на този пост..
но пък чувството за вина и готвенето са си съвсем реална част от него.

407. threatening stir

2010-02-21T00:06:00.005+02:00

Със закъснение схващам. И не ми е смешно. Дори не съм мислила по въпроса, за да го схвана, отговорът просто pop-на в главата ми. От това внезапно прозрение така се обърквам и стъписвам, че в следващия един час не мога да свържа едно изречение - нито на глас, нито в главата си. Седя кротко на високия стол пред бара, защото много несигурно се чувствам на него. Не смея да мърдам много, още повече да поглеждам надолу, защото много далечна ми се струва земята. Усещам се, че ако падна, ще пропадам с години. Шумя с вестници, пръстите ми почерняват от мастилото, а през хартията шпионирам съседната маса (не че са крайно интересни за шпиониране хората там, но все с нещо трябва да се разсейвам). Естествено, не си личи вътрешният срив, не бих му позволила да избие през тъмно - лилавия пуловер. Не че ми е сред любимите дрехи, но ми е симпатичен и не бих искала лекета от моментната ми депресия по яката му. Небето навън се е схлупило, стоманено, толкова сиво, че всичко наоколо сякаш е изгубило цветовете си. Дори ярко - червените (по принцип) керемиди на къщите са безцветни. Само аз и пуловера ми, в цвят, борим появилата се от нищото криза. Усещам идващите няколко седмици на съмнения. Разбира се, вече е късно да задам въпроса, който ще ги разсее или потвърди, без да събудя подозрения. От сега ти казвам, че няма да ти проговоря с месеци, ако го направиш. Ще ми се да се скрия в нечия дупчица, но се сещам, че не бягам от някого чужд, а от собствените си паранои. От тях къде да се скрия? Защо започна да оправдаваш цялото недоверие дето се опитвах да не събирам в тебе? Все едно си намерил списъка "Нещата, които се надявам да НЕ направиш", но без да искаш си изпуснал "не" - то (нищо, че е с големи и подчертани букви) и си решил примерно да следващ точките, които съм изписала вътре.
Замислям се защо ли съм се заблуждавала, че има нещо по - различно в тебе. И още повече, защо ли съм се надявала, че ако го има, с времето ще го запазиш в себе си?
Аз губя съсредоточението си и падам от стола, но защо ти започна да пропадаш в заешката дупка?

2010-02-20T11:40:00.001+02:00

надявам се да се гордееш със себе си..

405. just blabbing

2010-02-17T18:23:00.007+02:00

Гледам как едно японче се пързаля на фона на Хендрикс и когато си получава оценката си мисля, че съдиите трябваше да му дадат няколко точки повече за компоненти, само заради избора на музика, ама не.
След дълго свирене на китарата с почти загинали пръсти сядам да пиша този пост и продължавам да слушам песните, които съм учила до сега. В последните месеци постоянно си повтарям, че ще спирам да се мъча с тая китара, но свиря повече от всякога.
Поради някакво стечение на обстоятелствата не мога да си намеря хубав анимационен филм за гледане. Да, изгледала съм ги почти всичките, това е проблема, но наистина ми се гледа някаква анимация.
Миналата седмица се бях изнесла при баба, заради което вече съм майстор в месенето на каквото се сетите. Всички особено много ми нахвалиха баницата. Велика съм. Трябва с Катка сериозно да организираме ден за готвене в квартирата й.
Anna Nalick ми влиза под кожата за втори път в последната половин година, чак е малко притеснително. Осъзнавам, че до сега нямам представа как изглежда това девойче, а я слушам от години. Гугълвам я. Очаквах да е руса, но май съм повлияна от Anya Marina.
За един ден всичко от "незадоволително досадно" се превърна в "надеждно забавно". Грешка. Не за един ден, за около 10 до 12 часа. Панираме разни неща в кунята с Мам и обмисляме колко пари ще пръснем за обзавеждане в близките 10 до 12 месеца. Аз обмислям де, Мам не мисли толкова напред за мебели и дрехи като мен.
Исках да напиша "Нямам търпение да минат следващите 2 седмици.", но изведнъж се усетих, че всъщност не съществува нещо, за което да нямам търпение в момента. Не бързам за никъде. Внезапно всички малки детайли са се разбягали по местата си..

.. освен Mr.Love. Но защо на мен да ми е криво, задето той не знае кое място иска да заеме в кратинката ми? Решавам, че този път няма да си позволя да изкривявам всичко, което е наред, заради едното единствено нещо, дето не е.

404. in the pop art blue

2010-02-10T12:22:00.004+02:00

Аз събирах любовни истории. Съвършени любовни истории, преживяни от несъвършени хора. Нашата също е в архивите. Не беше хоби или нещо с което се занимавах допълнително - беше всичко, което правех и всичко, за което си струваше да живея. Ходех на работа само, за да мога да си купя Marlboro, кецове и да изпия някое кафе с мед в удобно кресло и удобна компания в центъра на столицата. И разбира се, никога нямах пари в джоба за повече. Но това нямаше значение, защото най - важни бяха историите.
Понякога ми трябваха много думи, за да разбера някоя, понякога стигаха само погледите, а друг път я усещах с корема си, с всяка част от себе си я усещах. Дори и да не беше моя. И ако някой, някога Ви е казвал, че любовта е красива и безболезнена, много Ви е излъгъл, драги. Любовта е грозна, трудна и опустошителна. Да не говорим, че е по - вредна от цигарите, но все още не съм видяла закон против влюбването на обществени места. А трябва. Често ми се е случвало една вечер да слушам нечия история, а на следващия тази, на човека, за когото е ставало дума в предишната. И трудното е, че втората история е свързана с трети човек. В такива моменти осъзнавам, че всички филми и книги, определено са направени по истински истории. Ничие съзнание не е способно да създаде такива сложни плетива, ако не ги е чуло или видяло от някъде.

~~~

Решавам се на няколко седмици зимен сън и тотално отчуждение от другите истории и се вглъбявам в своята собствена. 14 дни и нощи не спирам да сънувам в цветове. И дори сънищата ми пак са за тебе. Когато най - накрая се събуждам е студена февруарска сутрин. В 10 сутринта, някои все още не са изпили сутрешното си кафе с вредната доза цигарен дим или здравословната купичка мюсли и ябълки, а аз вече съм преживяла няколко драми и поне две кризи. Дори интернета ми в криза, не се получава връзката му със зимния вятър навън, затова съм на телефона и ми иде и на мен да плача като те слушам как хлипаш. Емпатията силно съм я развила. Щях да се владея по - лесно, ако не те обичах толкова, уви. Едва съм излязла от изтрезвителната си хибернизацията и отново съм вкарана във филма. Да беше един, добре. Аз - в няколко наведнъж, така, за отскок. И честно казано.. никога не съм била по - жадна. Затова вадя бутилката и архива с любовните истории и се почва едно наливане и четене, наливане и четене.. До обяд вече съм забравила как се казвам. Добре я поемам иронията, право и сухо и посипвам с дози от моя собствения сарказъм. Всички оценяват високо умението ми да се шегувам с мъката си и с чуждата.

През завесите гледам голичкия орех в задния двор и полето, дето се е ширнало зад него. "Да.. интересен е живота." заключително казва Роско, а аз си мисля, че тая нещастна любов е най - хубавото и съживящо нещо, което ми е се е случвало.

403. lazy situation

2010-02-09T23:45:00.000+02:00

"Ok, this is a song about going out with somebody, and being completely obsessed with this other person, and the person you're obsessed with is totally obsessed with.. somebody else, and your best friend is completely obsessed with your girlfriend."

We kill one another for love
Does it have to, does it have to be
That we kill one another of love?
A year after, a year after
We met up by the powers above
If you want to you can wear my glove
And if you like you, and you like me
We've all got eyes but we cannot see

It's a lazy situation
It's a crooked, ended room
It's a mask of information
'Cause he wants her, and she wants me
And we wanna be with the one that we need
And he wants her, and she wants me
And we all wanna be with the one that we need
And he wants what she wants
And I wanna be with the one who thinks I'm her brother

And we kill one another for love
And we grace it so gradually
And we kill one another for love
And we make it, yeah, we make it bleed
And I see we're all looking above
Are we crazy?
What are we thinking of?
And this ain't you
And this ain't me
We all got hands
But we cannot feel

It's a lazy situation
It's a crooked, ended room
It's a mask of information
'Cause he wants her, and she wants me
And we wanna be with the one that we need
And he wants her, and she wants me
And we all wanna be with the one that we need
And he wants what she wants
And I wanna be with the one who thinks I'm her brother
Thinks I'm her brother...

Най - точните думи..

402. i sCREAM

2010-02-06T05:00:00.000+02:00

Пържени филийки, придружени с индустриално количество ванилов сладолед и домашния мармалад на баба от сливи и праскови. Трябва да отбележа, че макар да съм голям фен на пържените филийки, не ги обичам в големи количества, не ги обичам често, обичам ги само с мед и до сега не си бях правила самичка, понеже Мам без да иска успява да налучка честота на желанието ми за пържени филийки. Също така никога не ям толкова много сладолед, но невероятната ми кашлица го изисква. Домашният мармалад е просто прищявка, от която не успях да се лиша.
Пуша на стълбите пред вратата и слушам как се топи снега, докато размазвам част от него върху главата на Гошо. Странно е, че му харесва. Стигнала съм до извода, че тази глупост с отказването на цигарите наистина няма да се получи, ако не искам да ги откажа, а аз не искам. Истината е, че до този извод достигнах много преди да реша, че ТРЯБВА (според някои хора) да спра да пуша, но все пак реших да се пробвам въпреки очевидното си нежелание да се превърна в бивш пушач. Да, знам, че е вредно и да знам, че е много вероятно да умра от това един ден, и не, въобще не ми влиза в работата, че не пушиш, и че ти пречи. На теб не ти пречи, че твоето съществуване ми трови въздуха, мен не ме засяга, че моето пушене трови твоето съществуване. Разбрахме се, нали? Колко щеше да е хубаво да страдаше от астма.
Бях си намерила едно местенце, попило парфюм, в което да се гуша отвреме на време, но сега всичко мирише на него и е малко.. опъващо последния нерв на съзнанието ми до толкова, че да ми се иска да викам и все пак в същото време напълно опияняващо.
Regina Spektor доста добре ми помага да понеса това състояние. Ваниловият сладолед също. Ако можеше да е без шоколадовата глазура. Винаги съм мразела глазурата, освен онази двойната с ягодовия сироп между слоевете на BOSS-a.
Цяла седмица избягвам общуването с хора (прякото имам впредвид) и днес реших, че е време да се социализирам. Един час след това вече съжалявах. Поради това решавам да се отдам на ванилов сладолед с цигари още поне седмица. Ако имам късмет и повече.

Hey, remember that time when we decided to kiss anywhere except the mouth?

401. february

2010-02-01T20:15:00.003+02:00

Има нещо смешно в това, да си момиче, което обича да разхвърля дрехи наоколо (страхотно много), страдащо от мания за чистене в същото време. Винаги ще се намери нещо, което да оплескам тотално и веднага след това да почувствам нуждата да го поприбера.
Сериозно? Онзи ден направих основно почистване на спалнята, а до преди половин час въобще не и личеше, дори изглеждаще по - зле от преди. Далеч съм от идеята да бъда прибрана, веднага да слагам дрехите по закачалките и в гардероба и същевременно нервната ми система не издържа да гледа кочината наоколо повече от един ден.
Сериозно? Скарвам се с някого, грандиозно, разбира се, малките караници не са ми в стила, но след пет минути тичам да се поразтребя в отношенията, да измета думите, дето съм натрошила по пода или още по - зле, в лицето му, и най - важното е в кухнята да няма неизмити чинии.
*

Добре е, че посредата на деня се появява една неочаквана (и за двама ни) среща. Пия Грог. В "Неделя". На Плиска. С Митко. ** Седим на топло, а навън е някакъв миш-маш от закъсали автомобили, аварийни коли и един спрял тролей насред шосето. И главата ми е миш-маш с бръмбари.. косата - със сняг. Няма значение, нали съм с Митко. Обаче и той, по едно време и по един малко по - друг начин, ме навява на мисълта за почивстване. Докато разривам снега из двора (само на мен може да ми се случи такава идиотщина, да си изпусна телефона в снега и... хайде иди го търси сега (накрая се оказа, че съм го изпуснала още в стаята си, ама аз реших, че е било навън, докато гонех Гошо из двора за снимки по къса пола и чорапи (няма да питам защо ме боли гърлото, знам си))) още веднъж се сещам за обиране на прах и други домакински работи.
Сериозно (това ще е последното "Сериозно?", сериозно..)? Ако още някой ме попита за нашите отношения ще се откажа от чистенето из нас веднъж и за винаги. Просто вече не знам какво да отговарям. Защото не знам какво се случва.

*Сериозно?
**не мога да не отбележа, че ми хареса идеята за идиотско - кратки изречения с много главни букви из тях.
***за всички запознати с малката ми семейна обърквация с дядо в болницата.. операцията мина днес сутринта и всичко повече от добре.

Пък аз пих Грог в компанията на Митко.
Ой.

400

2010-01-30T12:27:00.006+02:00

Днес ставам на 400. Ей тъй, както си седя в останките на предната вечер го осъзнавам. Пепелниците преливат от фасове и главата не ми го побира как трима души сме изпушили толкова много цигари за толкова отрицателно време. Оставила съм Pop Art Blue на Zero 7 да се върти отново и отново, докато се чудя от къде да започна събирането на парченцата от снощи. Установявам, че май не искам да го правя и то не защото ме е домързяло, а защото ако го направя ще е все едно, че снощи не е имало, заради затриването на доказателствата. Изведнъж, съм още по - сигурна, че всичко е толкова разкошно (тази дума пак я бях забравила, но добре, че съм я отбелязала със зелено листче в речника, за да си я припомням), колкото никога не е било. После ме наляга едно чувство, че съм малко като крадла на чувства/моменти/преживявания/хора, но от това ми става още по - добре. Ако не крадях толкова, нещата щяха да са различни. Не казвам по - лоши или по - добри, просто по - различни. Най - накрая съм се научила да съм напълно доволна от това, което имам, което съм заслужила, което са ми подарили или съм си взела самичка, и да не съжалявам за нещата, които може би никога няма да получа, но все пак искам. Добре че са тези неща... дето ги нямам, за да ме карат да се боря още повече за тях, да ставам по - силна без полъх на съжаление или разочарование.
Не е ли това причина да се усмихне човек? Че пак е оцелял.. до 400?

Започвам да чистя, защото се сещам, че най - важното доказателство си го имам.. всички го помним.
И Парфюм.. само Парфюм, без Руж по бузите.. накрая съм се отървала от него, защото никога не ми е бил нужен.

Но корите от мандарините ще ги оставя на парното. А и петното на килима ще остане.

399. i'mpossible

2010-01-28T22:39:00.010+02:00

част 1

Не мога да свържа едно правилно изречение и затова се налага да слушаш салатата от думи, която изсипвам в чинията ти. Добре разбъркани, нарязани на твърде големи и неудобни парчета и обилно поляти с оцет. Точно както аз ги обичам. Но ти не.
Някъде от нищото се е появил един комплекс: да получа Твоето одобрение и уважение. Не да ме обичаш, не да ми прощаваш грешките. Просто да се съгласиш, че, някъде там, не пряко свързана с теб, Аз същесвувам и макар и да не влизам в твоите рамки за добро поведение, съм добра за другите. Разхождам се из града и се чувствам на вражеска територия, затова съм го разделила на сектори. Има места, които избягвам. Определени кафенета, хотели, клубове, цели квартали дори. И когато ми се случи да попадна на място, където е съвсем нормално да се появиш, не чувствам не на място. Измислям какво точно да ти кажа, ако се срещнем и макар че истината е съвсем праволинейна и нормална, аз решавам, че трябва да ти кажа нещо по - впечатляващо, по - добро. Изтощаващо е, но как да се отърва от тази обсебеност? Поглеждам назад и осъзнавам, че тя не същестува от днес или от вчера, просто тези дни и дадох име и я сложих в рамка. Някой би казал, че съм направила първата крачка към освобождението си. Аз мисля, че в последната една седмица съм скъсала шевовете на раната, за да установя, че въобще не е зараснала. Гледам някоя своя снимка и знам какво би казал, ако я видиш. Знам, че ще го отречеш, но да.. познавам те добре. Може би не знам как обичаш да пиеш кафето си, дали въобще обичаш да пиеш кафе, каква музика слушаш в последно време и какво те вълнува в момента, но те познавам. Зная как би реагирал в ситуации, какво би казал, дали ще ме прегърнеш, кога ще погледнеш настрани и ще се направиш, че не си ме чул.
Обсебеност. И тя ще мине. Отдавна спрях да плача. След това спрях и да се ядосвам. Днес изхвърлих всичко свързано с тебе, което все още пазех.
Ето ти салата. От моите думи..

част 2

Още се чудя как един и същи човек може да каже най - ужасното нещо на света и само след малко да каже най - красивото. Също така, още се чудя какво да правя със себе си, с тебе, с нас.. Последната седмица съм се задълбочила в тоя проблем и сменям крайностите през няколко минути. Ту плача, ту се смея, ту ми се иска да те прегърна, ту да ти кажа "Сбогом". Не мога да те загубя, но не мога да те имам, а средното положение хич не е удовлетворяващо. Търпението ми се държи все още, но истината е, че не знам до кога. Ти от своя страна само стоиш, гледаш ме разбиращо и кимаш. Казваш, че ще приемеш всяко мое решение, каквото и да е то. Искам да кажеш или направиш нещо повече от това, но очевидно няма да ме улесниш. Накрая ще оставя нещата такива каквито са и ще чакам времето да покаже дали ще се мразим или ще се обичаме, дали ще сме приятели, врагове или ще си бъдем никакви. Страх ме е от последното, а истината е, че постоянно чувствам как съм Никоя за тебе. Ти пък ми казваш, че мислиш, че ти си Никой за мене.

част 3

Толкова ли е трудно да повярваш, че те обичам и че си важен?

398. София, обичам те*

2010-01-27T11:54:00.004+02:00

** Paris, je t'aime
*** New York, I love you

Сутринта е започнала в 7:30, а нощта е завършила в 3:45. Излишно е да казвам, че не съм си доспала, но сама съм си виновна: до 2:00 не ми се спеше, до 2:30 зашивах една измислица, до 3:30 свирих на китарата и сигурно щях да продължа, но пръстите ми се вкочаниха от студ. И ми е студено. А сега стоя само по дънки, вече гримирана си изправям косата и слушам маймуните на алармата за събуждане. Сигурно по същото това време се е състояло великото преселение на невъзможно хубави индивиди от мъжки произход в София, защото след 3 часа се озовавам в столицата и вече ме боли врата да се въртя след разните му симпатични муцунки. На лицето ми се е качила някаква усмивка, дето не мога да изтрия и колкото повече се опитвам да я прикрия с ръка, ор съмтинг, тя продължава да се разтяга и скоро ще стигне до зад ушите. Не само заради мъжете, разбира се, а и заради една мисъл, която не ми дава мира от сутринта, въпреки нереално малкия шанс да се случи. Тази сутрин в мен са събрали, на мляко с нес кафе и мед, всички надежди. И те започват деня си, пият си кафетата на топло, в онуй тупкащото, и го карат да се чувства още по - добре. Накрая седя в лобито и над ръба на лаптопа и под този на карирания каскет се споглеждаме. Има хубави очи. Хубава коса. Черти.. пръсти.. след малко стигам до извода, че всичко му е хубаво (добре, че не се познаваме, сигурно щях да си мисля за всичките му нехубости) и понеже решава да ми се усмихне, мойта (усмивката) окончателно е отишла зад ушите и я усещам как ще се върже на панделка отзад на тила. Отворил е някаква огромна книга, чието заглавие не мога да видя, и чете. Чудя се как мъжете могат да изглеждат толкова добре рано сутрин без никакви извънредни грижи. Обличат някаква мека синя блуза без нищо особено на нея и са неустоими. Прокарват ръка през косата си и с това се приключва ритуала с прическите за деня.
Изведнъж се чувствам ужасно разхвърчана навсякъде.
От това само ми става по - смешно.
Усмивката се върза на панделка.