Силно вдъхновена от голямото ядене на пайове в последните дни решавам да си направя мой.
Първи опит. Време е за грешки. И понеже този път не ми се бърка на едро, както цял живот правя (или понеже нямам достатъчното количество продукти за големия пай (или подходяща тавичка)) спретвам един мъничък. От най-малките. Изкушавам се да напиша френски. Ще го напиша. Френски пай. Макар че няма да разберете inside joke-a. Стържа ябълки, овъртявам се в масло и брашно и ми е едно такова топло и хубаво, като в кухнята на баба, макар че не правя вече изпитаните неща. С баба никога не сме правили пайове. Виж баници, тутманици, кифлички с шипков мармалад и маково семе... бол. Ама не и пайове. Хем ми е едно такова... като вкъщи, хем съвсем ново. И все пак не е чуждо. Мое си е. Изцяло мое си. A понеже в последно време готвенето на подобни неща свързвам със Зори си пускам the Strokes, докато се въртя из кухнята.
И не знам какво ще излезе... и дали въобще ще става за ядене.
Чакам го.
Само по аромата обаче си знам... и почти ме хваща яд, че не съм направила най-големия възможен.
А всъщност няма никакво значение... защото няма да го хапвам сама.
И дори така, както е мъничък, ще е най-вкусният и ще ми стигне, защото ще го деля с Него.
