1.12.11

КНИГИ И БЛОГОВЕ

ВръзкаВсичко на всичко, в най-добрия случай, човек доживява до 60-70 години. Като погледнеш така на нещата 6 часа започват да ти се струват като много значителна част от тях. А аз не искам да прекарвам толкова голям процент от живота си с хора, които са уморени от съществуването си. Какво ли остава за повече?

И изведнъж всяка секунда става значима, не просто миг от живота, който може и да изпуснеш, тъй като не е способен да вмести в себе си много събития. Точно обратното. Горе долу по това време разбираш и че всъщност до сега си живял сякаш под наем в собственото си тяло, защото вече си на 22 и с много късмет можеш да живееш още два пъти по толкова, с други думи, изгубил си цяла една трета от него без да свършиш нищо съществено, тъй като постоянно си се оплаквал, че си твърде малък все още. Само че светът няма да ти прощава грешките и лекомислието, нито пък бездействието, докато станеш на 30... или 40? Разбираш и че си пропуснал началния изстрел и всички вече са тръгнали, спринтират по пистата, а ти още риеш в пясъка пред стартовата линия. Не става така, миличък, защото ей сегичка ще те затворят с една обиколка. И не казвам, че всичко вече е изгубено, че нямаш шанс за победа, че дори и да тръгнеш ще финишираш последен. Не, далеч съм от такива изказвания. Шанс за победа винаги има.

И най-накрая ми светва! Свободно левитиращата над главата ми крушка. И разбирам защо до сега ме е било страх да пиша. Аз списвам блог. Не книга. С него е лесно. Започвах да пиша без да зная какво ще излезе и често, дори да имам идея, в края тя представлява нещо съвсем друго. Постоянно мислех, че за да започнеш да пишеш книга трябва да си наясно с крайния продукт още в началото. Грешно съм смятала, тъй като по математика хич не съм добра. Виж, с литературата ме бива, затова оставих 2+2, престанах да изчислявам и просто започнах да пиша. Защото също като живота, всяка книга може да се промени само за миг.

Още повече ме беше страх от чакането. Блогът, той има една специална функция, с която веднага след като си написал нещо, можеш да проследиш колко души и от кои страни го четат, плюс винаги можеш да разбереш коя от историите ти е най-популярна, а Google те открива с лекота. С книгите това няма как да стане. Трябва да чакаш. Първо мнението на издателите. После това на критиците, а ако те закопаят дори няма защо да чакаш такова от средностатистическия читател. Мен не ме бива с чакането. Но колкото повече време минава без да пиша, толкова повече ще остава, в което да чакам.

А колкото повече неща липсват в дните и живота ми, с толкова повече се пълни блогът ми. Щом могат да изпълнят него, защо да не се справят и с една книга. Писането идва от ума, без значение от носителя, бил той компютър, книга или хвърчащо парче хартия.

И така е с много други неща, не само с писането ми. Най-лесният начин да не правиш нещо е като просто си намериш извинение за него. Свалянето на 10 килограма е драма, но защо да го правя като може да кажа, че съм твърде стресирана напоследък и просто не мога да мисля и за диети. Или не сядам да уча за последните си изпити, тъй като не намирам време от работа. Оправданията винаги ще бъдат загуба на време, но никой не ми направи услугата да ми каже, че то не се връща, нито пък се увеличава. Времето стремглаво и сигурно намалява. И няма как да го спреш. И как и днес да отида и да загубя 6 часа от живота си, или по-зле, да продължа да губя месеци с някого, с когото виждам, че нещата не се получават и няма и как да се получат в бъдеще, тъй като живеем в различни Вселени?

Тъй и тъй въпросът остава един...

А сега на къде?