27.2.10

410. wind

Ако съществуват метеорологични условия, които са ми особено неприяни, то те са точно тези. Вървя по улицата <че по покривите ли да вървя?>, развяла лешникови кичури и плетен тънък шал на сиви и бели райета. Асфалтът е мокър, но ако пронизващият вятър утихне, успяваш да доловиш топлината на Райко (така Мам нарича Слънцето). Само че вятърът не спира, а решава да подхване пръските вода, вдигнати от кротката си кална локва, благодарение на профучалият през нея автомобил. За момент Райко ги превръща в блестящо злато, после се разбиват в току - що изпрания бял панталон, в който съм решила да се кипря днес, и приемат първоначалната си форма на кал. Много благодаря! И все пак нямаше нужда точно днес {всъщност няма нужда, в който и да е друг ден} да изглеждам така, все едно до колене съм джапала в някой жабурняк в последните пет минути.
Както казах, особено са ми неприятни именно тия метеорологични условия, в които е и топло, и студено, и мокро, и сухо, и духа, и сякаш е възможно да ти се случи всичко. И аз обичам изненадите, но не чак в такива количества и определено НЕ с такива мръсно кафяви качества [освен, когато сама не реша да скачам из локвите, но тогава не е никаква изненада за мен, не е и кой знае какво за онези, които ме познават]. Като цяло, времето е толкова неприятно <именно, защото не знае какво иска да бъде>, че подозирам как чак и на него самото не му е особено приятно.
Разбира се, минута (и половина... предполагам, но толкова ми се стори) по - късно съвсем съм забравила за калните си преживявания {дали (?)... щом пиша за тях... едва ли} защото почти абсолютно вярвам в магическите способности на Мам, пералнята и праха за пране, а и понеже вече разговаряме над димящите чаши с кафе.

Приятно е с тебе.
А и ако има някой, на който му пука по - малко за калта от мен.. то това си ти.
Благодаря.

24.2.10

409. my SW mental problems

"Междузвездни войни" е бил един от онези филми, към които винаги съм гледала твърде скептично, за да седна и реално да ги гледам (предполагам за всичко си има време (поне при мен), така например три години ми трябваха, за да се навия да прослушам Oasis, месеци за да започна да гледам The Big Bang Theory и т.н. (а и някои неща, в различните периоди от порастването, човек ги поема по различен начин (предполагам Ви сте забелязали, че когато препрочитате някоя книга или преглеждате някой филм няколко години след първия път, нещото Ви оставя съвсем друго впечатление))). Извън скобите... много скоби станаха, уоу. Чувствам нуждата и това да го сложа в скоби!
Преди две седмици реших, че е време да дам шанс на "Star Wars" да ми хареса. Не го бях гледала до сега и единствения ми досег до филма са били реклами, представата за пича с черната маска, дето е страшно болен от астма и картинките с надписа "Come to the dark side, we have cookies (or yaoi (това първото знам, че с години изкушава Зори, но тя се държи.. обаче си мисля, че заради второто може и да поддаде!)". Главата ми е беше пълна с препратки от други филми, закачки, някое друго забавно клипче, но никога и истинския филм. Затова го изтеглих и взех да се настройвам да го изгледам. И така до снощи, когато без да исках се сблъсках с него (Вальо трябваше да понесе последиците от тоя сблъсък, за което се извинявам). Гледах си съвсем спокойно Will and Grace, без да осъзнавам, че съм стигнала до последния епизод от сезона и че след него съм подредила всичките части на Star Wars. Свършва епизода и започва познатата на всички мелодия... Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ Тъ... и така нататък (ама колко велико го изпях, нали?), аз схващам какво започва и толкова се стряскам, защото не съм подготвена, че реакцията ми (на глас) беше "OH MY GOD, NO, NO, NO, NO!" и съвсем истински се разплаквам, защото от зор да натисна Escape не успявам и нещото продължава още цели три секунди, в които почти умирам от ужас. Около десет минути ми трябват да се взема в ръце и да реша просто да го гледам и да се свърши. И... това и направих.

И не, няма да кажа какво ми е мнението.
Освен може би...

..не можеш да обичаш киното..

..и да не обичаш Star Wars.

p.s.: до Зори.. радвам се, че поста за тортата ти е харесал и понеже в този до тук нямаше нищо сладко (е, споменах едни кукита, ама вече толкова сме им свикнали..) ще ти кажа, че в кухнята има друга торта, домашна с бисквити и крем! А за утре ще ти купя шоколад (ти вземи сокче)!

22.2.10

408. don't you want to share the guilt

Редя парченца от праскови върху разтопеното масло. Едновременно и много се старая, но и ги пляскам почти както ми дойде. Слагам последното и с усмивка си помислям, че ако бях изяла дори едно от тях, ей така за пробата, както винаги правя, нямаше да ми стигнат да покрия дъното. После следва едно разбиване на яйца, чаша захар, ванилиия и разбира се да оплесквам половината кухня, докато преситя брашното. Накрая, цялата в бяло, бъркам блат за торта. Както винаги не нося престилка. Тази, толкова домакински-настройваща ме добавка, мога да я нося по всяко друго време, но никога не се сещам да го направя, докато готвя. Опитвам се да изтупам панталона си, но единственото, което постигам е да го направя още по - бял. Както и да е. Изливаме върху прасковите, печем, оливаме със сироп.
След няколко часа, аз и обилно полятото парче торта си правим компания, докато разглеждам стари снимки. Държа вилицата, но толкова съм се вглъбила, че малко по - малко парченцето се е изплъзнало от нея и се е размазало на масата. Разбира се, забелязвам го доста по - късно. Поглеждам го твърде отнесено, за да осъзная, че е там. Като на магия го хвърлям обратно в чинията, от там в кофата и захлупвам с албума. И понеже решавам, че не е достатъчно, отивам в кухнята, взимам цялата торта и я плясвам върху снимките, за да знам, че се е свършило и с нея, и със сладките праскови, и със спомените. Не мога повече да разлиствам дните без вина, знаейки, че в момента няма едно сигурно нещо, което да е наред. Разбира се, безброй Надежди подхвърчат из стаята, но нищо сигурно. Упорито отказвам да плача, затова цупя устни и се сдържам едва - едва, докато гледам крайчето на една от снимките, как безпомощно се подава от кофата. Понякога имам нужда от подпорки. А друг път имам нуждата да спра да се обвинявам за всичко. Постоянно казвам на всички останали как просто трябва да приемат, че не всичко зависи от тях и затова не могат да се чувстват виновни за случващото се наоколо и постоянно отбягвам собствените си съвети. Вишневият сок не помага с чувството за вина, но определено му оправя вкуса. И тортата, дето вече е размазана в кофата, щеше да оправи вкуса му.
Утре ще си направя друга.


I don't know how all people haven't got mental health problems..



*никакви торти и снимки не бяха наранени в полза на този пост..
но пък чувството за вина и готвенето са си съвсем реална част от него.

21.2.10

407. threatening stir

Със закъснение схващам. И не ми е смешно. Дори не съм мислила по въпроса, за да го схвана, отговорът просто pop-на в главата ми. От това внезапно прозрение така се обърквам и стъписвам, че в следващия един час не мога да свържа едно изречение - нито на глас, нито в главата си. Седя кротко на високия стол пред бара, защото много несигурно се чувствам на него. Не смея да мърдам много, още повече да поглеждам надолу, защото много далечна ми се струва земята. Усещам се, че ако падна, ще пропадам с години. Шумя с вестници, пръстите ми почерняват от мастилото, а през хартията шпионирам съседната маса (не че са крайно интересни за шпиониране хората там, но все с нещо трябва да се разсейвам). Естествено, не си личи вътрешният срив, не бих му позволила да избие през тъмно - лилавия пуловер. Не че ми е сред любимите дрехи, но ми е симпатичен и не бих искала лекета от моментната ми депресия по яката му. Небето навън се е схлупило, стоманено, толкова сиво, че всичко наоколо сякаш е изгубило цветовете си. Дори ярко - червените (по принцип) керемиди на къщите са безцветни. Само аз и пуловера ми, в цвят, борим появилата се от нищото криза. Усещам идващите няколко седмици на съмнения. Разбира се, вече е късно да задам въпроса, който ще ги разсее или потвърди, без да събудя подозрения. От сега ти казвам, че няма да ти проговоря с месеци, ако го направиш. Ще ми се да се скрия в нечия дупчица, но се сещам, че не бягам от някого чужд, а от собствените си паранои. От тях къде да се скрия? Защо започна да оправдаваш цялото недоверие дето се опитвах да не събирам в тебе? Все едно си намерил списъка "Нещата, които се надявам да НЕ направиш", но без да искаш си изпуснал "не" - то (нищо, че е с големи и подчертани букви) и си решил примерно да следващ точките, които съм изписала вътре.
Замислям се защо ли съм се заблуждавала, че има нещо по - различно в тебе. И още повече, защо ли съм се надявала, че ако го има, с времето ще го запазиш в себе си?
Аз губя съсредоточението си и падам от стола, но защо ти започна да пропадаш в заешката дупка?

20.2.10

надявам се да се гордееш със себе си..

17.2.10

405. just blabbing

Гледам как едно японче се пързаля на фона на Хендрикс и когато си получава оценката си мисля, че съдиите трябваше да му дадат няколко точки повече за компоненти, само заради избора на музика, ама не.
След дълго свирене на китарата с почти загинали пръсти сядам да пиша този пост и продължавам да слушам песните, които съм учила до сега. В последните месеци постоянно си повтарям, че ще спирам да се мъча с тая китара, но свиря повече от всякога.
Поради някакво стечение на обстоятелствата не мога да си намеря хубав анимационен филм за гледане. Да, изгледала съм ги почти всичките, това е проблема, но наистина ми се гледа някаква анимация.
Миналата седмица се бях изнесла при баба, заради което вече съм майстор в месенето на каквото се сетите. Всички особено много ми нахвалиха баницата. Велика съм. Трябва с Катка сериозно да организираме ден за готвене в квартирата й.
Anna Nalick ми влиза под кожата за втори път в последната половин година, чак е малко притеснително. Осъзнавам, че до сега нямам представа как изглежда това девойче, а я слушам от години. Гугълвам я. Очаквах да е руса, но май съм повлияна от Anya Marina.
За един ден всичко от "незадоволително досадно" се превърна в "надеждно забавно". Грешка. Не за един ден, за около 10 до 12 часа. Панираме разни неща в кунята с Мам и обмисляме колко пари ще пръснем за обзавеждане в близките 10 до 12 месеца. Аз обмислям де, Мам не мисли толкова напред за мебели и дрехи като мен.
Исках да напиша "Нямам търпение да минат следващите 2 седмици.", но изведнъж се усетих, че всъщност не съществува нещо, за което да нямам търпение в момента. Не бързам за никъде. Внезапно всички малки детайли са се разбягали по местата си..

.. освен Mr.Love. Но защо на мен да ми е криво, задето той не знае кое място иска да заеме в кратинката ми? Решавам, че този път няма да си позволя да изкривявам всичко, което е наред, заради едното единствено нещо, дето не е.

10.2.10

404. in the pop art blue

Аз събирах любовни истории. Съвършени любовни истории, преживяни от несъвършени хора. Нашата също е в архивите. Не беше хоби или нещо с което се занимавах допълнително - беше всичко, което правех и всичко, за което си струваше да живея. Ходех на работа само, за да мога да си купя Marlboro, кецове и да изпия някое кафе с мед в удобно кресло и удобна компания в центъра на столицата. И разбира се, никога нямах пари в джоба за повече. Но това нямаше значение, защото най - важни бяха историите.
Понякога ми трябваха много думи, за да разбера някоя, понякога стигаха само погледите, а друг път я усещах с корема си, с всяка част от себе си я усещах. Дори и да не беше моя. И ако някой, някога Ви е казвал, че любовта е красива и безболезнена, много Ви е излъгъл, драги. Любовта е грозна, трудна и опустошителна. Да не говорим, че е по - вредна от цигарите, но все още не съм видяла закон против влюбването на обществени места. А трябва. Често ми се е случвало една вечер да слушам нечия история, а на следващия тази, на човека, за когото е ставало дума в предишната. И трудното е, че втората история е свързана с трети човек. В такива моменти осъзнавам, че всички филми и книги, определено са направени по истински истории. Ничие съзнание не е способно да създаде такива сложни плетива, ако не ги е чуло или видяло от някъде.

~~~

Решавам се на няколко седмици зимен сън и тотално отчуждение от другите истории и се вглъбявам в своята собствена. 14 дни и нощи не спирам да сънувам в цветове. И дори сънищата ми пак са за тебе. Когато най - накрая се събуждам е студена февруарска сутрин. В 10 сутринта, някои все още не са изпили сутрешното си кафе с вредната доза цигарен дим или здравословната купичка мюсли и ябълки, а аз вече съм преживяла няколко драми и поне две кризи. Дори интернета ми в криза, не се получава връзката му със зимния вятър навън, затова съм на телефона и ми иде и на мен да плача като те слушам как хлипаш. Емпатията силно съм я развила. Щях да се владея по - лесно, ако не те обичах толкова, уви. Едва съм излязла от изтрезвителната си хибернизацията и отново съм вкарана във филма. Да беше един, добре. Аз - в няколко наведнъж, така, за отскок. И честно казано.. никога не съм била по - жадна. Затова вадя бутилката и архива с любовните истории и се почва едно наливане и четене, наливане и четене.. До обяд вече съм забравила как се казвам. Добре я поемам иронията, право и сухо и посипвам с дози от моя собствения сарказъм. Всички оценяват високо умението ми да се шегувам с мъката си и с чуждата.

През завесите гледам голичкия орех в задния двор и полето, дето се е ширнало зад него. "Да.. интересен е живота." заключително казва Роско, а аз си мисля, че тая нещастна любов е най - хубавото и съживящо нещо, което ми е се е случвало.

9.2.10

403. lazy situation

"Ok, this is a song about going out with somebody, and being completely obsessed with this other person, and the person you're obsessed with is totally obsessed with.. somebody else, and your best friend is completely obsessed with your girlfriend."

We kill one another for love
Does it have to, does it have to be
That we kill one another of love?
A year after, a year after
We met up by the powers above
If you want to you can wear my glove
And if you like you, and you like me
We've all got eyes but we cannot see

It's a lazy situation
It's a crooked, ended room
It's a mask of information
'Cause he wants her, and she wants me
And we wanna be with the one that we need
And he wants her, and she wants me
And we all wanna be with the one that we need
And he wants what she wants
And I wanna be with the one who thinks I'm her brother

And we kill one another for love
And we grace it so gradually
And we kill one another for love
And we make it, yeah, we make it bleed
And I see we're all looking above
Are we crazy?
What are we thinking of?
And this ain't you
And this ain't me
We all got hands
But we cannot feel

It's a lazy situation
It's a crooked, ended room
It's a mask of information
'Cause he wants her, and she wants me
And we wanna be with the one that we need
And he wants her, and she wants me
And we all wanna be with the one that we need
And he wants what she wants
And I wanna be with the one who thinks I'm her brother
Thinks I'm her brother...

Най - точните думи..

6.2.10

402. i sCREAM

Пържени филийки, придружени с индустриално количество ванилов сладолед и домашния мармалад на баба от сливи и праскови. Трябва да отбележа, че макар да съм голям фен на пържените филийки, не ги обичам в големи количества, не ги обичам често, обичам ги само с мед и до сега не си бях правила самичка, понеже Мам без да иска успява да налучка честота на желанието ми за пържени филийки. Също така никога не ям толкова много сладолед, но невероятната ми кашлица го изисква. Домашният мармалад е просто прищявка, от която не успях да се лиша.
Пуша на стълбите пред вратата и слушам как се топи снега, докато размазвам част от него върху главата на Гошо. Странно е, че му харесва. Стигнала съм до извода, че тази глупост с отказването на цигарите наистина няма да се получи, ако не искам да ги откажа, а аз не искам. Истината е, че до този извод достигнах много преди да реша, че ТРЯБВА (според някои хора) да спра да пуша, но все пак реших да се пробвам въпреки очевидното си нежелание да се превърна в бивш пушач. Да, знам, че е вредно и да знам, че е много вероятно да умра от това един ден, и не, въобще не ми влиза в работата, че не пушиш, и че ти пречи. На теб не ти пречи, че твоето съществуване ми трови въздуха, мен не ме засяга, че моето пушене трови твоето съществуване. Разбрахме се, нали? Колко щеше да е хубаво да страдаше от астма.
Бях си намерила едно местенце, попило парфюм, в което да се гуша отвреме на време, но сега всичко мирише на него и е малко.. опъващо последния нерв на съзнанието ми до толкова, че да ми се иска да викам и все пак в същото време напълно опияняващо.
Regina Spektor доста добре ми помага да понеса това състояние. Ваниловият сладолед също. Ако можеше да е без шоколадовата глазура. Винаги съм мразела глазурата, освен онази двойната с ягодовия сироп между слоевете на BOSS-a.
Цяла седмица избягвам общуването с хора (прякото имам впредвид) и днес реших, че е време да се социализирам. Един час след това вече съжалявах. Поради това решавам да се отдам на ванилов сладолед с цигари още поне седмица. Ако имам късмет и повече.

Hey, remember that time when we decided to kiss anywhere except the mouth?

1.2.10

401. february

Има нещо смешно в това, да си момиче, което обича да разхвърля дрехи наоколо (страхотно много), страдащо от мания за чистене в същото време. Винаги ще се намери нещо, което да оплескам тотално и веднага след това да почувствам нуждата да го поприбера.
Сериозно? Онзи ден направих основно почистване на спалнята, а до преди половин час въобще не и личеше, дори изглеждаще по - зле от преди. Далеч съм от идеята да бъда прибрана, веднага да слагам дрехите по закачалките и в гардероба и същевременно нервната ми система не издържа да гледа кочината наоколо повече от един ден.
Сериозно? Скарвам се с някого, грандиозно, разбира се, малките караници не са ми в стила, но след пет минути тичам да се поразтребя в отношенията, да измета думите, дето съм натрошила по пода или още по - зле, в лицето му, и най - важното е в кухнята да няма неизмити чинии.
*

Добре е, че посредата на деня се появява една неочаквана (и за двама ни) среща. Пия Грог. В "Неделя". На Плиска. С Митко. ** Седим на топло, а навън е някакъв миш-маш от закъсали автомобили, аварийни коли и един спрял тролей насред шосето. И главата ми е миш-маш с бръмбари.. косата - със сняг. Няма значение, нали съм с Митко. Обаче и той, по едно време и по един малко по - друг начин, ме навява на мисълта за почивстване. Докато разривам снега из двора (само на мен може да ми се случи такава идиотщина, да си изпусна телефона в снега и... хайде иди го търси сега (накрая се оказа, че съм го изпуснала още в стаята си, ама аз реших, че е било навън, докато гонех Гошо из двора за снимки по къса пола и чорапи (няма да питам защо ме боли гърлото, знам си))) още веднъж се сещам за обиране на прах и други домакински работи.
Сериозно (това ще е последното "Сериозно?", сериозно..)? Ако още някой ме попита за нашите отношения ще се откажа от чистенето из нас веднъж и за винаги. Просто вече не знам какво да отговарям. Защото не знам какво се случва.

*Сериозно?
**не мога да не отбележа, че ми хареса идеята за идиотско - кратки изречения с много главни букви из тях.
***за всички запознати с малката ми семейна обърквация с дядо в болницата.. операцията мина днес сутринта и всичко повече от добре.

Пък аз пих Грог в компанията на Митко.
Ой.