24.11.08

295. so white as snow

photo by pretty-as-a-picture

Кучето додрапа качествено на компютър от четири дена насам. Честно казано, дори не усетих голяма нужда от това, но се рекох, че не е на добре, ако се откъсвам за много дълго от който и да е от световете си, а и тъкмо да "чуя" някой друг човечец по скайпа.

Та, в последно време:
*с Калин издирвахме подарък за рождения ден на Алекс (книгата "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде").
*видях се с класната, госпожата по икономика, тази по география и физика. Накефих се на макс на училището и си припомних добре чувствата, с които те изпълва класната стая.
*излязох с Таня и Станислав.. мм пикантните крилца в КФС.
*Люба дойде да ме види на работа.
*ходих си до Елин Пелин и с баба се заехме да ми плетем шал.
*докато пътувах за София се натъкнах на още един съученик, с който сме били заедно от 1 до 4 клас - Влади, май сега му казват Владо, но той за мен винаги ще си е Влади.
*с Таня си правихме спагети у нас и обсъждахме "старите" дни.
*с Калин се озовахме на рождения ден на Алекс, който се оказа един от най - хубавите рожденни дни, на които съм присъствала, където:
- си разказах играта с наргилетата и се реших напълно сериозно, че на тази заплата вече ще се снабдя с такова чудо.
- бях омазана най - демонстративно с торта, както и всички останали гости, защото рожденничката реши да ни храни с ръка и да ни омазва целите лица.
- тичах боса в снега.. два пъти.
- видях най - хубавите звезди (рожденият ден не се състоя в София) от доста време насам и Калин ми показа Орион.
- сметнах, че най - накрая му е дошло времето да си изтегля дискографията на Nirvana.
*спах на целия следващ ден.
*работих на целия по - следващ ден или всъщност четох "Властелина" и си пуках премъзналите пръсти.

Ако случайно не се появя пак в близката седмица ще:
*съм при баба и дядо, за да гледаме сапунките, новините и да си плетем шаловете.
*съм на работа.
*си търся наргиле.
*съм във влака за Монтана.

*замерва всички със снежни топки, най - вече Косето*

16.11.08

294. take care

photo by glitterscene

Ами мило е... като някой бегъл познат ти каже, че го е грижа за тебе с простичките думички "И да внимаваш, докато се прибираш". Не съм очаквала.. и бях права, като казах, че мен вече ме изненадват само милите жестове. Не ги очаквам толкова често, както взе да се случва напоследък. Ще взема пак да литна в облаците, а не ми се пада след това, ама... те са толкова мили, добри, усмихнати.. И се задълбочавам и не знам дали ми харесва или ме плаши. Ама за сега е хубаво.

Та, снощи, докато внимавах как се прибирам, се бях заела да се забавлявам с това да имитирам походката на всеки, който срещам по пътя. Толкова не съм се смяла сама на себе си от много дни. Забавното беше, когато всъщност осъзнах (имитирайки тежкарската походка на някакъв смешен тип), че не съм сама на улицата и някакви пичове ме зяпат от магазинчето за алкохол и цигари до блока. Умрях от срам и се заврях във входа със скоростта на подплашено зайче, за разлика от другите пъти, когато се мъкна като смъртно ранен охлюв.
Днес пък 30 минути съм вървяла до работа, мъкнейки огромен розов заек, гледайки физиономиите на всички, с които се разминавах. Определено имаше интересни бързи разговори и усмивки.
И разбих колегите на скрабъл.

И не знам как ще оцеля тая седмица, ама ще се чуе. Усмивка.
Милене, с теб съм!

14.11.08

293. superstars

photo by gollumek

Ако случайно сте били изпаднали в криза и не сте искали да се виждате с хора известно време, най - доброто място за социализиране след това е квартирата на Бояна, Катя, Поли, Грациела и Макрена. Всеки следващ път, в който кракът ми стъпва там все повече и повече се убеждавам, че това е едно от най - хубавите места на света. Там винаги можеш да се запознаеш с някой нов, интересен, забавен човек, който ти се иска да нагушкаш от 5 - тата секунда. Спокойно момичета, няма да Ви раздавам адреса, че и сега едвам се справяте с гостите, липсата на повече легла и така нататък.
След киното с Калин ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде"), разходката с Калин, сладоледът в МакДоналдс с Калин сметнах, че не ми се прибира вкъщи толкова рано вечерта (10 и 30 минаваше, ама те бяха на 6 крачки, буквално!) и искам да видя тия пет девойки. Звъннах на Кейт, която ме информира, че всичките и съквартирантки си имат гости, апартамента е фул, но аз да съм била дошла, ще ми намерят място. Въоръжена със мазни сандвичи и сладолед се отправих към квартирата с идеята само да мина... набързо, нали се сещате. За половин час. Да, обаче, когато те запознаят с Дени (Бога ми, Данаил май беше дъ риъл нейм, но всеки се обръщаше към него различно) и с двете момчета от кухнята (окей, наистина не помня), а след това към 12 и 30 дойде и Йоан, с който си се запознавал един - два пъти предишните пъти и ти даде да превеждаш 4871893243298 страници научен текст, за да помогнеш на приятелката му, защото това и е дипломната работа... как да си тръгнеш по - рано? Няма никакъв такъв шанс. Особено с наличието на три китари в стаята. И четири лаптопа. (Ето Ви още една причина, поради която няма да Ви дам адреса, страх ме е да не Ви ограбят... не принадлежностите Ви, a Вас самите).
А и дори да нямат гости, самите пет девойки са достатъчно много личности, че да ти задържат вниманието за повече от няколко месеца. Имаме си фотографи, музиканти, фризоьри, адвокати, бъдещи оператори... и кой знае какво още, въплатено в тях. Всяка една е толкова различна от останалите и когато са заедно се чудиш коя да погледнеш (Граци е сгодена, тъй че, а пипнахте, а Ви убиха на място!! хе хе). Е, Бояна ще се постарае да гледаш нея - не, че ще го направи нарочно, но винаги ще се разпее, разсвири (я на цигулката, пианото или някоя от 85243 китари скрити по ъглите на квартирата) или разтанцува (култът е, ако я чуеш да имитира циганка) и нямаш шанс да отлепиш очи, уши и каквото имаш от нея. Е, всъщност имаш шанс да се откъснеш от Бо, защото ще си под масата от смях. Опасна е. Всички са опасни, очарователни, забавни, мъничко притеснителни, крайно гостоприемни, обичливи и се опитват винаги да ти наврат нещо за ядене в устата (Мак прави най - невероятния кекс с глазура, евър!!). И накрая, ако имаш сили и най - важното, АКО те пуснат да си отидеш (защото колкото и да нямат легла за всички, обикновено ще ти намерят място, където да се чувстваш точно като у дома), можеш да си повикаш такси по някое време на нощта (шофьора ще предположи, че си бил на някой купон), за да се прибереш вкъщи.

И тука е момента да се извиня на Кейт, за тенекията, която Ви вързах тая сутрин. Ако снощи ме бяхте пуснали да си ходя по - рано, днес можеше и да успея да отлепя от леглото в 7 и 30, за да се оправя и да Ви видя със Зори, ама нъц.

Поздрави на всички тия пет умопомрачаващи момичета. Благодаря Ви и Ви обичам!
Обичам и Георги, кучето сега ми се включи с някакви песни, защото се сетил за мен и решил, че ще ми харесат (и те ми харесаха).
Прегръдки омазани със сос за спагети (моа отново е над печката)..

10.11.08

292. кифли

photo by me

Винаги съм намирала смисъл за живеене *ако съм го била изгубила*, когато прекарам един следобед в компанията на нескафе, кифличките на баба и историите на мам и вуйна. Има нещо успокояващо в цветовете, ароматите и гласовете в тая къща. Особено, ако я обиколиш цялата, наснимаш всеки детайл, който е значел много, когато си бил мъничък и отвориш всеки шкаф, за да докоснеш всяка стара дреха и плетиво. Мисля, че и до днес, единствената стая, в която ми е малко неудобно да влизам и да тършувам е стаята на дядо. Защото като бях малка, се вмъквах там, за да взимам бели листа за рисуване. Все изчаквах да има някаква работа по двора, влизах по терлици и отмъквах 20-тина листа. Дълго време си мислех, че той нищо не е забелязал и се терзаех какво ли ще си помисли, ако един ден отвори шкафа и осъзнае, че половината му листа са изчезнали. А дядо си е знаел през цялото време. Какво ли съм си мислела, че крия, като всичките ми рисунки бяха пръснати из цялата къща. Но все пак ми беше гузно да влизам там. Всъщност легалните ми влизания в тая стая бяха, когато веднъж в седмицата баба събираше всички дрехи, които се нуждаеха от кърпене и отиваше да шие в неговата стая, където се намираше машината. Тогава влизах след нея като пале, лягах на леглото на дядо и взимах седмичните му вестници. Отраснала съм с вицовете в "Стършел" и предаванията по "Хоризонт". Въздишка. Беше хубаво. Много хубаво.
И също толкова далечно, макар в последната седмица нищо да не ми се струва далечно. Изгубила съм се в представата за времето и не съм много сигурна кое кога се е случило, случило ли се е въобще или очаквам да се случи в най - скоро време. Със същия успех, в който знам, че сме някой си ноември си мисля, че може да сме и декември. Или пък миналата година през март. Офф.
Кифли. С мармалад. Шипков. Всички, с които говорих за кифли напоследък предпочитат точно такива. Кифличките на баба винаги са с шипков мармалад. И аз съм пълна с такъв мармалад и точка. И с нескафе.

6.11.08

291. oh, Ruby Blue

photo by mumbojumbo89

Нищо не оправя скапанато настроение така добре като:

*два дена откъсване от познатите хора;
*разговор с таксиметров шофьор;
*разговор с пич в музикален магазин;
*научаването на две песни за отрицателно време *е, още не са перфектни, но ще ги оправя*;
*готвенето;
*подреждането на целия апартамент;
*адското преравяне на гардероба и изхвърлянето на един тон стари боклуци, които не стават за носене и подреждането на останалите;
*изтрещяла фотосесия;
*да си смениш дисплея на телефона и мелодията за звънене;
*Ruby Blue на Róisín Murphy;
*да си експлоатираш pet-овете във FB, за сметка на което получаваш парички, ня;
*да обърнеш наопаки всяка снимка в компютъра и да умреш от смях на повечето;
*да си спомниш;
*да забравиш;
*да поскачаш.

5.11.08

290. guitar from mars

photo by wordsforsnow

Аз само да се самообявя, за най - великия пич на света. Смее се. След като цял ден обикалях музикалните магазини из София (стачкувам против тези на Ямаха, грр, нямат едно свестно перце дори) най - накрая успях да си открия ключове, които да станат за моята отдавна преживяла корабокрушение китара. Добре де, истината е, че те не станаха съвсем точно и точно за това се обявявам за най - великия пич, защото ги накарах да станат и то без да осакатя повече китарата. Ня. Толкова съм горда със себе си. Сега остава да престана да мрънкам, че нищо не мога да изсвиря и да започна да се уча, за да мога.

А и само да Ви кажа, че ако не сте гледали "Мила от Марс" или сте го гледали отдавна не е лошо да си го пуснете. Весела Казакова е страхотна, но аз съм по - влюбена в Асен Блатечки. И в старите хора във филма, защото са точно такива... онези, които живеят по малките селца. Напомни ми на прекарания в Дълги Дел ден. Страхотни бяха.

И такива ти ми неща.

О да, и да слушате Tegan & Sara - Walking With A Ghost. И въобще всичко на децата. Бях ги забутала в една папка, някъде на края на вселената, съвсем до скоро.

И да проверите галерията на Marie Hochhaus.

4.11.08

289. remedy

photo by ennil

Всичко изтича прекалено бързо през пръстите ми. Носех се като призрак цял ден на работното място, осъзнавайки как и поредното пътуване е безвъзвратно загубено. Спомняйки си, как съм седяла на същото това място преди 6 дена и съм се молила деня да свърши, защото на утрешния се качвам на влака. А ето, то вече е минало. Като сън. Далечен. Сякаш не се е случило вчера и онзи ден, а преди... някога, много отдавна. Павел Дойнов казва, че който пие кафе има време. Има го стойностно. Пиенето на кафе е тънко пилеене на времето между устните. Нямаме време. А онези, които пушат цигара след цигара и дима за тях е начин да накарат минутите да текът по - бързо? Циници. Нямаме време. 20 години... изгубени, запомнени, но изгубени, без шанс да бъдат върнати, изживяни отново. Оставили са ми само горчивия вкус на кафе. Време. Утре ще се събудя на 35. Време.
Такива каши се забъркаха в живота ми само за два дена, че нямат изкусване. Ще имам да събирам парченца от душата и тялото си още дълго време след това, което се случи. А тъкмо се бях закрепила..
Не, няма да Ви товаря със случки. Споделих ги само на най - близките до сърцето си, а сякаш не ги интересува. Сякаш е нещо дребно, сякаш ще се оправи от самосебе си. Но този път няма. Този път наистина беше страшно.. все още е. За мен, за.. и имах нужда. Не мога да се събера за ден и за два, не мисля че дори месец ще ми стигне. Не мога, не мога... старая се да не правя прибързани решения, да не бягам, да не... не мога.
Искам да прегърна някого, бил той непознат, и да плача, да плача докато не ми останат сили за повече. Просто някой да ме разбере, да ми помогне, да ме извади от тука, защото не мога сама, не мога.. не и този път. Всеки път като си помисля, че съм разбита все намирам някое здраво парченце, около което започвам да градя отново и сигурно и този път така ще направя, защото никой няма да отдели от своето изтичащо време. Ще стане бавно.. много бавно. Адски..
Но повече от това искам да докосна с пръсти лицето му, Неговото лице, и да повтарям "Обичам те, обичам те, обичам те.." докато не му писне да ме слуша и не ме накара да млъкна по един или друг начин, докато не избяга от мен, докато не реши, че не можем да бъдем приятели. Само като си помисля за косата, пръстите, за очите, устата, за гласа и прегръдките, топлина, за..
Искам да си събера багажа и да избягам от вкъщи, да се кача на първия влак, да.. съм никоя, някъде, никъде. Да не познавам никого, да си изключа телефона. Но не мога, не мога, заради Нейните сълзи, не мога да причиня това на най - красивата жена, която познавам, на онази, която ме обича толкова много. В последните дни не мога да спра да плача. И всеки път щом се поставя на ръба на спонтанността си помислям за нея и сълзите не искат да спрат. Тя е единствения човек, който може да тръгне да ме гони по улиците, да ме намери, да ме прибере, да ме целуне, да ми каже че ме обича и да знам, че го мисли, че го чувства, че съм нейна, че съм.. ето че лицето ми пак е мокро. Мамо.
Още не мога да повярвам, че Той се застъпи за мене. Че ме нарече "детето ми", че.. спечелих войната със него, но на каква цена? Спечелих го, вече съм "детето ми", неговото, винаги съм била, но той сякаш чак сега го осъзна. Спечелих.
Време. Влак, онзи разкошния с червените килими. Чаши кафе. Цигари. Цяла кутия.. за два дена си отиде между тия треперещи ръце и напукани бледи устни. И Jason Mraz. Plane.