27. Още едно малко пътуване...

Днес (както бях споменала) пак си ходих до Ел Пел... целта беше да си взема новите очила, които освен, че са по - добри от старите ме карат да изглеждам... секси... хех... тъй де харесват ги хората, казаха, че са много по - добри от старите, а и аз се чувствам някак по - различна... и хубавка.
Минахме и при баба, което си беше по план... още от вратата ме лъхна миризмата на домашните кифлички, които тя беше обещала, че ни направи... Другото, което познах още преди да го видя беше гласа на другата ми баба (т.е. на сестрата на бабата при която отивах, изяснявам сега, за да не се занимавам после - добрата баба се казва Еленка, сестра й Калинка, а гадната баба е Пенка... то само от имена може да се ориентира човек)... та... две добри бабки, дядо и две тави кифлички - за какво друго може да мечтае човек?! И познайте кой ги нападна... хех... точно така, аз. Топлички, мекички с домашно сладко... ммм! Дядо отиде да вземе хляб, защото майка ми искаше да яде нещо солено, обаче по пътя срещнал любимата братовчедка на майка ми й - леля Венче и тя дойде при нас. Обаче сме егати веселяшката рода всичките... и в която и от къщите да сме всеки си е като у дома си и знае кое къде седи... много е забавно. Седяхме в кухнята на клюки - аз само попивах... мух. Обичам да им слушам разговорите... Братовчед ми също се прибра (той ходил на палатка понеже) и му измъкнах най - големия сак, за бъдещето ми пътуване - не мисля да нося много дрехи де... *кого заблуждавам*. Пак се разхождах из тревата и си късах плодчета от дърветата... и гушках едно цвете, заради, което майка ми ми се смя...
След това ни се обади баща ми и ходихме при него... отбелязвам напредък - той ми говори и даже се държи... мило. И кой срещнахме... Мони и Кони! Едни стари приятели на майка, познайте кой пак подслушва клюки... *гледа невинно*... прибрахме се в най - голямата и неуписуема жега в София... едва се добрах до компютър и ми се обади Танчето да излезем... добре че захладня, та разходката беше приятна - макар че и да беше топло, коя разходка с най - добрата ти приятелка не би била приятна... поговорихме си толкова хубаво и вече с нетърпение чакам да заминем на лагера заедно... имам чувството, че ще се сближим още повече - това е първото място, на което имаме възможност да отидем заедно.
И това е... беше хубаво денче... чувствам се добре външно и вътрешно...
Днес без снимка - блога явно ми е сърдит и не иска да качи... няф...

26. Рожден ден ли?!

Здравейте. Казвам се Хрис и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по – малко от половин час ще съм мъртва.
Животът е твърде кратък...
Искате или не ще Ви кажа нещо интересно около моя рожден ден. Той всъщност не е днес... не е на 18 август, защото не съм родена на 18 август, нищо че навсякъде така пише и аз вече съм привикнала с него. Родена съм на 19... един ден разлика, но все пак е на друг ден. За да бъда изключително изчерпетелна ще кажа, че съм се появила на познатия ни свят точно в 12 00 часа между двата дни... За мен това си е 19 август от където и да го погледнете, но майка ми е решила, че е 18, защото тя е родена на 19 – то число, макар и друг месец. Дори тя сега е на мнение, че 18 август е грешна дата, но вече всички знаят, че е моята дата... и все пак аз все още съм на 16 години, чак утре вечер ще имам едната секунда между двата дни, за да се насладя на истинския си празник... и за да мога да кажа - "Ето вече съм на 17!"
Стига толкова по датата... я да се опитам да разгледам предишните си грешни рожденни дни. Досега съм имала само две мои истинсиа торти за празника – на десетия ми рожден ден. Беше голям шоколадов мерцедес, който не се побра в хладилника и стоя на студено в мазето в къщи, за да не се разтопи (сега като говоря за сладки неща на Зарчето сигурно и текат лигите, особено защото става дума за шоколад) и на петнайстия, тогава беше обикновена, измъкната от най – близката сладкарница... обаче пък имаше свещички, които не искаха да загасват.
Подаръци много не съм получавала, защото не имало кой да ми ги подари (в смисъл не е имало дружки), а пък нашите все нямат достатъчно средства да им се откъснат от сърцето. В най – добрия случай получавам някоя средна банкнота и редовното пожелание, което вече се казва без особена радост и по – скоро по навик.
Иначе обичам рождените си дни, макар че вече не им се радвам толкова много. Дните на рождените ми дни не са по – различни от останалите – аз не ходя никъде по случая, не получавам нищо по – специално, нямам възможност да си направя „парти” на мои разноски, защото финанси както Ви е ясно отдавна нямам... малкото ще се използват за неща, които чакам от много време да получа... и то видяло се е самичка ще си ги купувам...
И това е... днес (по документи) ставам на 17... една година до заветното 18, което хич не очаквам с трепета, с който го очакваха моите съученици, които вече са на тази възраст, а аз останах единственото изтърсаче...
Какво постигнах през тази година ли... хм... нищо особено... на два пъти ми отрязаха крилата, които обаче пак са си здрави и чакат някой пак да ги изтръгне... постигнах няколко малки победи тук – таме, които ми дадоха малко или много повече самоувереност, взех някой друг изпит и толкова...
Но тази година... тя ще е различна... няма начин да е същата. Ще е трудна година, сериозна година, но се надявам другата година по това време да погледна света през очите на студентка...
Дори вече получих първото си обаждане... от най - добрата приятелка... така трябва, нали?! Защото знам, че нарочно е чакала преди да си легне...
И мислех да напиша "И да днес ставам на 17 и деня няма да е нищо особено"... обаче той вече е...

25. Едно голямо червено цвете...

Е, този път ще описвам деня си от до... е, не съвсем, само приятната част... Поради различни причини ми се наложи пътуване до родното градче - Елин Пелин, както повечето ми приятели знаят. Не бях ходила от два месеца, но знаех какво да очаквам, защото напоследък градчето "разцъфтява"... ремонтират почти всички сгради, направиха фонтан на центъра, цветни градини... направо с радост да седнеш на пейките и да гледаш червената сграда на кметството, градините и водата, издаваща приятни бълбукащи звуци. Свършихме каквато работа имаше да се върши и отидохме до нашата си къща... качих се на тавана там, за първи път от може би година, за да се разровя в прашните книги в търсене на "Тютюн" и "Железния светилник"... не ги открих де, та сега ги издирвам. След като недоволно се смъкнах обратно на двора се отдадох на четирикракото черно попълнение у нас. А именно котараната с най - красивите кихлибарени очи, които някога съм виждала. Тя е още малка, но е супер игрива и имайки в предвид написаното в "Автентичната котка" я кръстих с кратко име, в случая - Писа! Толкова си играх с нея, че накрая горкичката избяга, но не пропусна да направи пози в стил "излегнала се пантера на дървото", за което само съжалих, че нямам фото... Обърнах малко внимание и на Херцог разбира се, който е станал огромен, ама те вълчаците са си огромнички.
После отидохме при баба... взехме разстоянито пеша, по улици, които не бяхме кръстосвали от толкова много време, че вече не го помня... обаче краката ми си знаеха на къде да си вървят. Минахме през една поляна в празното пространство между къщите, където пасяха две кончета... т.е. майка и конче... аз реших да се спра при хлапето... а то беше страхотно дружелюбно, докато галех кадифено меката муцуна... после кафявите уши, бялата звезда на челото... обичам конете, знаете го. Не, обожавам ги... въобще не знам дали може да има човек, който да не ги харесва поне мъничко... Колкото и да не ми се искаше да тръгвам майка ми ме заюрка (те с брат ми стояха на прилично разстояние все едно кончето ще ги одере живи) и в крайна сметка стигнахме при баба... двата часа, които бях при нея прекарахме в градината, която беше още по цветна от предния път през май... беше... зелено, червено, оранжево, розово, лилаво, жълто... беше... цветно! С най - цветните цветове, които съм виждала... И пак да кажа, че съжалих, че нямам фото... Откъснах си ябълки (малко кисели, но такива ги обичам) и праскови направо от дърветата, а това не го бях правила пак от много време... общо взето всичко, което описвам не съм го правила от месеци, някои дори от години... После нападнах гроздето, което на места беше доста поузряло, но имаше и зелени чепки... обаче кой ще ги чака да зреят... хех! И се разхождах боса в тревата, люлях се на люлката и ядох от хубавите домашни домати... не се спрях и за минута, постоянно обикалях... Майка ми, взе че най - хубавото червено цвете, което намери и аз и се скарах, че вече го е съсипала, взех и го и си го кичнах в косата... и си ходя с него и в момента, то някак си устоява на жегата... горкото...
Сега вече съм си в София... обаче познайте кой в понеделник пак ще ходи на Елин Пелин!

24. Избери си заглавие...

Помислих си, че ме е ударил къс вдъхновение... май съм се лъгала, защото няма да видите рими, няма да видите разказ, няма да видите нищо интересно освен може би разбъркани редове подредени несиметрично, без смисъл и посока... И дори не обещавам да ги има...
Защото аз съм такава – без смисъл и посока, като драскулка надраскана върху бял лист нейде из безкрайното пространство изпълнено кой знае с какво... Защо драскулка ли?! Защото съм точно драскулка... тръгвам направо, после наляво, надясно, връщам се, кривя се, хвърча пак напред и после пак назад, докато не стане една паяжина, една плетенеци, в която не можеш да разбереш коя линийка къде започва, къде свършва, коя я пресича и коя я заобикаля... И знаете ли това ме кара да се чувствам добре... защото много трудно някой ще ме разчете, а аз не обичам да ме разчитат подробно... А така е сигурно, че всеки ще се обърка... ще тръгне от някъде, ще свие надясно, а може би наляво, ще вземе грешно пресичане за продължение ще се оплете и няма да разбере къде се намира... точно като в паяжина... само че от паяжината не можеш да излезеш, а тук просто ще трябва да се откажеш, да вдигнеш пръста си от драскулката и просто да си кажеш, че си объркал някъде пътечката оставена от виолетовото мастило... защото аз обичам да пиша с виолетови химикали, не розови, не тъмно лилави... виолетови, като виолетките. Нали ги помните, онези вкусните бонбонки във формата на цветчета с онзи хубав хубав вкус... виолетки... Не са ми попадали от много време, не ги намирам вече, което добавя още една нерадостна драскулка на белия лист...
Май наистина се получиха редове без посока и смисъл... Не, защото нарочно го целях, а защото знаех, че ще пиша такива неща... глупави и неестетични... Всъщност на кой му пука?!
Искам да подчертая, че не се чувствам зле... всъщност чувствам се все още също толкова добре, колкото се чувствах и вчера, както и онзи ден... Да, добре съм... аз такива неща пиша, когато съм в изключително добро настроение не за друго, а защото не мисля за нищо друго и ми остава време за такива безмислия...

21:32 ... намерих виолетки по някаква адската случайност... утре ще ида да си взема още...

23. Преди зазоряване е най - тъмно!

Вече мисля... Не, вече знам, че когато някой е казал това не е има в предвид само времето преди слънцето да се покажа на хоризонта. Вече знам, че този, който го е казал е имал в предвид душевното състояние на човек... Личеше си колко на зле съм напоследък, не толкова в блога, колкото, когато човек разговаряше с мен - обръщах почти всичко на плач. Нали сте чували, че лошите случки и лошия късмет се привличат като противоположните магните, т.е. всичко лошо ти се случва на куп, а после слънцето изгрява...
Така, като туко - що изгряло слънце, се чувствах и днес и вчера, и онзи ден... всъщност и в момента. Точно, когато почти се бях отказала заизникваха причини, заради, които да се чувствам добре и сега имам чувството, че всичко е отдавно отминало и измито... Като начало започнах с едно приятно душевно успокоение, сама успях да се преборя със себе си, да се почувствам добре и да се откъсна от дребните неща, които този месец постоянно ме задушаваха. Как го постигнах още не знам, но няма да търся отговоря, няма да ровя, просто ще го приема такова каквото е... спокойно...
А вчера се случи онова, което не се беше случвало от много време. Усетих онзи трепет у себе си, за който трябва да благодаря на един човек, който въобще не познавам, но който очевидно има нещо впредвид за мен... Първо се шокирах! Тотално се шокирах... чудех се правилно ли чета написаните редове или дали писалият ги, е бил напълно трезвен, докато е щракал по клавиатурата. Каза ми че съм един вид ценна, може би специална... почувствах се поласкана и благодарна за изпитаното чувство на приятно задоволство, на това, че някой ме е оценил, че някой, който не знае почти нищо за мен се е впечатлил... от мен! Само и единствено от моите думи! Каза, че харесва определени неща, които казах, определени неща в мен... че съм свестен човек... със заглавно уважение...
Благодаря ти, защото върна трепета в мен... защото пак очаквам да се случи нещо хубаво... И знаеш ли, казвам ти го макар, че може да ти прозвучи не на място, може би дори фалшиво... но така го чувствам.
Благодаря ти, Георги... ако въобще си го прочетеш... bang... bang...

22. Среднощни ослушвания...

Знаете как ще започна, нали?! Точно така... Снощи пак се борих с безсънието... няф... Реших, че не ми се мисли и реших просто да слушам. Първото, което ми се наби беше тиктакането на часовника. Ама той наистина тиктакал... едно кратко тик... и после малко по - дълго так... И звучеше много зловещо... всякаш всичко наоколо изчезна... и само тик... так... невероятно е как въображението рисува картини в съзнанието ти само заради звуците. Как едно кухо тиктакане може да звучи бодро и плашещо, весело и зловещо... а после заваля. И картините в главата ми пак започнаха да се редят. Капките се стичат по стъклото и изчезват в тъмнината, дъжда брули тъмнозелените листа на дървото, чиито клони докосват терасата... капките се усилват и усилват, докато всичко не се слива в един монотонен ръмеж, в който не можеш да различиш отделната капка, защото всичко звучи като прекрасен дъждовен водопад... После отслабва и капките отново започват да се различават и ясно можеш да видиш как всяка една от тях се блъска в тъмните стъкла... Танцуват по прозореца и образуват тънки вадички, спускайки се надолу и надолу, докато животът им не свърши и не бъдат заменени от следващите... чисти и също толкова танцувално настроени... красиво е... нищо чудно, че дъждовните дни и нощи са най - любимите ми...

21. Да обичаш или да бъдеш обичан...

Идеята за поста ми пак тръгва от борбата със безсънието, докато слушах напрегнато как тиктака часовника и наблюдавах как се местят фосфоресциращите му стрелки... Изведнъж в главата ми изникнаха думите на Ан - една от главните героини от книгата "Долината куклите", която прочетох наскоро... думите и бяха простички и ясни "Определено е по - хубаво да обичаш, отколкото да бъдеш обичана!"... и се запитах - права ли е Ан?! Пропускам златната среда, в която хем си обичан, хем обичаш човека, който те обича и се съсредоточавам само върху тези двете. От една страна това само ти да обичаш ми звучи много като несподелена любов, а несподелената любов малко или много боли. Да бъдеш само обичан пък ми намирисва на много егоизъм, а кой обича егоистите?! Ясно е, че нито едно от тях не може да стъпи на малкото пръстче на компромисният варият, в който всичко е розово, но пък нека се опитам да отсея от тези две, кое е по - доброто.
Аз може би защото си падам малко егоист бих избрала варианта, в който ме обичат... в който се грижат за мен и имам сигурност, в който знам, че няма да ме наранят, няма да ме боли и няма да страдам. Като помисля обаче този вариант едва ли може да се сравни с момента, в който сърцето ти прескача един ход, докато любимия човек се приближава по улицата, едва ли може да сравни с чувството, което те изпълва отвътре и желанието да му дадеш всичко, дори самата себе си.
Не, определено не мога да избера между двете... прекалено сложно ми се струва... а аз дори не разбирам от любов... Някой който разбира нека ми каже... моля!

20. Безделието му е майката...

Безделието или мързела... какво толкова против има света против тези две неща не мога да разбера. Майка ми казва, че безделието било поведение, достойно за порицание, аз казвам, че е само една от много страни на живота - и то много хубава страна. Да се отпуснеш в креслото и да не мислиш за нищо, да зарееш поглед в безкрайната далечина, да се откъснеш от реалността, да се изолираш за минути или час (даже няколко в най - хубавия случай) в собствения си живот... ей това е истинското блаженство, казвам Ви. Това семейството да ти втълпява, че стоенето със скрътени ръце е смъртен грях си е направо убийствено, както и купчината измислици, че мързелуването води до знайни и незнайни пороци. А тия глупости, са това, което кара хората да се правят на мравчици като тази в баснята на Лафонтен, т.е. ако се доближим до някое канапе то да е само, за да подредим възглавничките, а не за да си полегнем на него. Аз казвам нека активно да мързелуваме! Всички да хващат една книга, да киснат във ваната с маска на лицето, да седят на някоя пейка в парка, ей тъй без нищо или да си правят слънчеви бани на терасите. Няма да се срине небето, ако мирнем малко и бездействаме качествено... В крайна сметка, ако не знаете ще Ви светна, че мързела му е майката на еволюцията... мързяло ги е маймуните да се катерят по дърветата и слезнали на земята... мързяло ги хората да ловят животни и започнали да отглеждат... мързяло ги да ходят до съседната махала, за да си говорят и измислили телефона... Е, не е ли така... хех...
Абе искам да кажа, че бездействието си има своята добра страна...

Посветен на Габи...

19. Кога му е времето да кажеш "Майната му"?!

Нали ги знаете онези моменти, в които всичко Ви идва повече, зали Ви като яростна вълна и се мъчи да Ви отнесе на дъното на океана от мрачни емоции. Да... е, сравнително нещо такова почти стана снощи и за капак на всичко, което ми се струпа като гръм от ясно небе майка ми вдигна скандал. Не издържах! Дръпнах контакта на компютъра, изкасих си телефон и се затворих в банята за един дълъг нощен душ на пук на всички, които се обитваха да спят в малката ни панелка. Хич не ми пука! Аз си имам нужди, ако ще целия блок да не мигне. Стоя във водата, докато пръстите ми не подпухнаха и почти не заспах под струята на душа и после се замъкнах мокра до последната си фибра в леглото, което също подгизна. Спах си в мокрите чаршафи и се събудих на сутринта (тъй де в два и половина следобед) от гръмотевиците навън - опитваше да се вали. Изтичках рошава на терасата и се оставих на шума от пръсването на капките по листа на дърветата наоколо. Миришеше на земя... нали знаете, на природа, на свежо и на чисто. Не се чуваха колите, нямаше жива душа по тротоарите долу... беше тихо - само дъжда. Когато спря да вали нахлузих някакво спортно екипче и му ударих един бяг около езерото... върнах се мокра и кална - обичам да джапам в локвите (детска му работа) и заради това се хвърлих отново в банята... Сега се чувствам чудесно... не бях сядала на компютъра целия ден, телефона още е изключен и земетресение да стане няма да го включа, изолирах се със слушалките и слушам музика. Почвам да си мисля, че е хубаво да зарежеш всичко и всички, когато ти притъмнее прекалено много... просто да се откъснеш и да кажеш "майната му", докато натискаш бутона "off" на онова малко нещо, което постоянно звъни, за да ти каже, че някой те търси...

18. Когато някоя снимка ти намигне

Майка ми да вземе един ден да си е почивка и ще вземе да обърне целия апартамент, да подреди и да изчисти всичко. При което на мен се падаше честта да си набутам някои си мои неща в шкафа си, който вече пращи по шевовете. Ако някой вземе да го отвори кой знае какво ще го цапардоса по главата. Набутаха ми и двата албума със снимки, все едно всички снимки вътре са мои. Окей... почти всички, но не са всичките егати. Игла не мога да сложа вътре, а майка ми ме кара да вкарам два дебели албума. Как пък не...
Обаче си седнах на дивана и си ги разгледах отново, все едно не съм ги гледала около 503 пъти... И този път взех да вкарам малко ред, нещо, което при мен рядко се наблюдава... започнах от всички бебешки снимки... трудно ми е да повярвам, че това дребно пухкаво, къдраво и русо хлапе съм аз. Явно съм била аз... нашите са си същите, мога да ги позная и на по - ранни снимки, обаче аз хич не си приличам. Последваха снимките от детската... някакъв дебел чичко в червен костюм, който го прави три пъти по - дебел се прави на дядо Коледа, аз му седя на коленете и недоволно подсмърчам от подаръка си. Е, как да се радвам на блокче за рисуване, когато съм искала Барби *цупи се*... Две години по - късно, почти същото място, почти същия чичко, аз обаче съм по - голяма и този път се радвам на заветната кукла облечена в зелена плетена рокличка. Не е Барби, но е кукла... После снимките от първото ни море с нашите... черно - бели, обаче усмихнати... аз и бро на някаква въртележка - аз се цупя, бро се е ухилил... Гледаме някакви кораби, заровила съм се в пясъка, баща ми чисти миди, майка седи и чете книга, с няколко дечурлига се киприм пред кожата на туко - що убита змия... бррр... После снимки от някой си Великден... все още си живеем в голямата къща, а аз съм облечена в лилава блуза на бели петна с голяма бяла панделка в косата. Бро е с готина шапка и ми счупва хубавото синьо яйце! После снимки на двора, някой ни е качил върху старата Шкода, гушкаме кученцето ни и една снимка на която брат ми го стиска за врата в стил "кучето си е мое, няма да го пипате"... Снимки от някоя си зима... отдавна е било, защото котката която гушкам умря много, много отдавна... хубавата ми Теди... на снимката е още малка. После на някакъв събор са ме метнали на гърба на един супер красив кон, а на следващата снимка съм до него, той е извърнал глава и ме гледа... после при баба и дядо... Вуйчо изглежда леко подпийнал, ама и моите очички са блеснали хех... вуйна си е все същата хубава и червенокоса каквото е и сега... Снимки от училище... снимки от Рилския манастир, където съм с момчешка прическа - как съм могла да бъда с толкова къса коса за Бога! Още снимки от училище... после от почивка във Велинград. Господи, момичето с късия зелен потник и умопомрачително слабите крачета аз ли съм?! Обаче съм имала хубави лилави чехли... не ги помня. Някаква сватба... аз съм шаферка... спомням си, че кавалера ми беше мухльо! И после снимки с новия ми клас, вече съм се преместила в София... снимки от другото море... Стоя до някакъв тип с най - олигофренската прическа, който по принцип е от Йордания... после почивка през Януари на планина... преспите със сняг са по - високи от мен, брат ми ме замеря със снежни топки... паднала съм в снега... Снимки на колекцията ми с плакати, снимки от морето от миналата година... почерняла съм дяволски много... Снимки, снимки, снимки... и всички ми се усмихват, все едно наистина съм била щастлива... Била ли съм?!

17. За промяната...

За хората, които ме познават е ясно, че няма да говоря за обикновената промяна свързана с преместването на ново място, ново обзавеждане и подобни незначителни неща (първото си е сериозно де). Ще бъбря за промяна в приятелите... в най - добрите и близки приятели. Снощи за първи път от седмици взеха, че благоволиха да се свържат с мен... и освен това взеха, че ме шокираха абсолютно и предполагам безвъзвратно. Трябва ли, когато приятелите ти се променят, правят глупости и стават непоносими да се променя и твоето мнение за тях?! Аз съм шокирана, но все още мисля същото за тях, каквото мислех и преди... все още си мсиля, че са добри хора... може би, защото твърде много ги обичам и държа на тях. Каквато и глупост да ми кажат аз трудно си изменям мнението за тях... да, може да не съм съгласна със всичките им прищявки и лиготии (кой го казва), обаче са ми най - близките приятелки от три години насам. А знам, сигурна съм, че ако бяха странични хора и знаех за тях това, което знам сега щях да ги мисля за най - големите... долни същества в обществото... най - вероятно. И това ме кара да се чувствам зле... Защо трябва да ги съдя леко само защото са ми приятелки?! Обаче от друга страна коя съм аз въобще, че да ги съдя по какъвто и да е начин?! Намирам се в заданена улици и не знам какво да правя... Опитах се да им кажа няколко неща, но те вече били решили каквото решили, аз не съм могла да променя мнението им!
Понякога наистина имам чувството, че хич не съм уцелила средата си на живот, ама хич... и ако онзи дядка съществува някъде горе явно съм направила нещо много лошо в предишния си живот, че да ми го връща сега така - кофти семейство, кофти приятели и въобще... кофти отношения с който и да е. Толкова много ли съм се оплескала?! Бас държа, че трябва да съм била Джак Изкормвача, няма друг начин...
И ако въпросните ми приятелки се държат така през цялата следваща учебна година направо не знам как ще ги изтърпя...

16. Когато светът ти се цупи върни му със същото

Предполагам сте чували израза "Когато светът ти обърне гръб, обърни му и ти!" (и как да не сте, всеки го знае). Много правилно ще кажа аз! Последните дни, както повечето от Вас знаят бяха много тежки за мен. Е, не че се е случило нещо голямо, но не бях на себе си и всяка вечер хлипах в леглото, заради хора и неща, които и пет пари не дават за това че ми пука за тях. Вчера вечерта не направи изключение, само че този път ме хвана майка... И знаете ли какво ми каза - да не си го слагам толкова присърце. Ради ми каза същото вчера... ако седна да плача за всеки дето ми се цупи и когато нещо не е наред... ами струва ми се, че май трябва да се удавя в сълзи ( а и да удавя всички наоколо). Е, аз няма да го направя! Омръзна ми да се гледам тъжна и плачеща, омръзна да ми се оплаквам и да страдам. И за какво?! За някой, който хич не се сеща за мене. Е, не е познал! От днес нататък, ако иска Земята да се разцепи на две, аз няма да се тормозя заради неща, които не си струват вниманието ми. Ще хвана Господ за брадата и хич няма да ме интересува, че целия свят се прави на интересен, че баща ми се държи все едно съм му никаква и че уж най - добрите ми причтели не се сещат да ми звъннат един телефон. Всички могат да вървят на майните си! Повече няма да плача за никой, освен за себе си, ще крещя само за себе си и ще страдам само за себе си, не заради другите... толкова! Мислих и се терзах предостатъчно... за кой?! За баща ми!? Нека ми се сърди егоистичният му... Вчера пак вдигна скандал на майка ми, този път заради брат ми, защото детето не му се обадило. Браво бе... тате не му се обади за рождения ден, а сега брат ми трябвало да му звъни, вместо родителя да го потърси. Естествено по случая и на мене ми се развика, само че се направих, че ме няма, нека говори на стената... не мога да търпя повече неговите прищявки и изблици на ярост.
Не плачи за нещо, което не плаче за теб!

15. Един посветен пост

Един посветен пост на хората, които винаги са тук в последно време. На хората, пред които мога да мрънкам, да викам и да плача... на тези, с които мога да се забавлявам и да смея. На тези, които са тук, дори когато най - добрите ми приятели ги няма...
Няма да е дълъг пост, но ще е за тях. Винаги съм била от лесно привързващите се хора... малко ми трябва за да ми хареса някой и за да мога да го нарека приятел. Вярно аз лесно мога да се разочаровам, но също толкова лесно мога да простя и пак да нарека приятел. Но този път няма да се впускам в редовните си "гениални" изказвания, няма да разтягам лукуми... Няма да обяснявам и какво е приятелството за мен, няма да говоря за истински приятели и за предателствата между хората, които се наричат "близки"...
Искам само да ви кажа, че Ви обичам не заради нещо друго, а защото наистина е така. Не знам дали можете да си преставите колко много цвят внасяте в живота ми през последните седмици, а някои от Вас и от по - отдавна. Но искам да го знаете... искам да знаете какво значите за мен. Вие сте страхотни и просто Ви обичам... само това е... просто нямам думи за повече...
Приятел е този, който знае песента на сърцето ти и може да ти я запее дори, когато си я забравил!

Един посветен пост... на Зори, Зу, Габи, Ради и Мъро...